П. Удхаус - Джийвс се намесва

Но без съмнение тя беше там.

— Мистър Устър?

— О, здравейте, лейди Уикъм.

— Чувате ли ме?

Уверих я в това и тя си отдели няколко секунди, за да изхлипа отново. Тогава проговори с дрезгав гърлен глас, като заклет пушач, глътнал рибена кост.

— Вярна ли е тази ужасна новина?

— А?

— О, боже, о, боже, о, боже!

— Не ви разбирам.

— В днешния „Таймс“.

Аз съм доста проницателен и като отгатвах смисъла, разбрах, че в броя на „Таймс“, излязъл тази сутрин, е имало нещо, което я е разстроило ужасно, макар че защо беше избрала точно мен, за да сподели тревогите си, така и не проумявах. Възнамерявах да започна анкета с надеждата да се стигне до някакво обяснение, когато като добавка към хлипането, тя започна да се киска като хиена, което за моето опитно ухо означаваше, че е в истерия. И преди да успея да проговоря, чух тъп звук, наподобяващ падането на масивно тяло. Не разбрах къде и как диалогът е бил подновен, когато осъзнах, че икономът е заел ролята на дубльор.

— Мистър Устър?

— Още съм тук.

— Съжалявам, но трябва да кажа, че нейно благородие припадна.

— От нея ли дойде този звук?

— Точно така, сър. Много ви благодаря, сър. Дочуване.

Той затвори телефона и отиде да си върши домашните задължения, между които без съмнение бяха да разхлабва стегнати женски корсети и да пъха амоняк под носа й, а мен остави да размишлявам върху ситуацията. Липсваха ми нови бюлетини от фронта.

Стори ми се, че това, което трябва да се направи, е да намеря „Таймс“ 5 5 „Таймс“ е традиционният английски вестник на аристокрацията, а „Мирър“ и „Мейл“ са таблоидите, предпочитани от простолюдието — бел.пр. и да видя какво може да ми предложи за осветляване на случката. Това е вестник, който не чета често. Предпочитам „Мирър“ или „Мейл“ за сутрешно четене, но Джийвс се снабдява с него и аз понякога вземам назаем броя му да си премеря силите в кръстословицата. Дойде ми наум, че той може да е оставил днешния брой в кухнята, и точно така се оказа. Върнах се с него, разположих се в един стол, запалих нова цигара и започнах да преглеждам съдържанието.

Беглият прочит изобщо не беше достатъчен да намеря, това, което трябваше да бъде зашеметяващ материал. Херцогинята на нещо си беше открила някакъв базар в Уимбълдън в подкрепа на похвални благотворителни цели. Имаше статия за лова на сьомга по река Уай и един министър от кабинета беше произнесъл реч за условията в памучната индустрия, но сред всичко това нямаше нищо, което да предизвика припадък. Нито пък ми изглеждаше вероятно една жена да загуби съзнание като прочете, че Хърбърт Робинсън (26) от Гроув Роуд, Пондърс Енд бил хвърлен в дранголника затова, че е откраднал чифт карирани панталони в зелено и жълто. Обърнах на новините от крикета. Дали пък някой неин приятел не е пропуснал да спечели в някой от вчерашните мачове на графството?

Едва след като бях прегледал ражданията и сватбите, погледнах и към годежите, и в следващия момент се бях изстрелял от стола, като че ли някакъв шип беше пробил седалката и стигнал до чувствителната част от месата ми.

— Джийвс! — изкрещях и чак тогава осъзнах, че той отдавна беше духнал. Горчива мисъл, защото ако е имало случай, когато неговият съвет и препоръка са били от първостепенна важност, то този случай беше тъкмо сега. Но него го нямаше и най-доброто ми постижение в соловото изпълнение беше едно глухо „ла“ с лице, заровено в шепите ми. И макар че, струва ми се, чувам читателя да цъка неодобрително на моето невротично поведение, историята мисля ще отсъди, че параграфът, на който се бяха спрели очите ми, беше повече от достатъчно оправдание на този акт.

Той гласеше:

Обявен беше годежът между Бъртрам Уилбърфорс Устър от Бъркли Маншънс и Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт Уикъм и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс.

Е, както вече казах, няколко пъти, когато бях под влиянието на нейния сексапил, аз наистина имах идеята за подобно обединяване с Роберта Уикъм, но — и точно тук е ударението, което трябва да направя — мога да се закълна, че всеки път тя отказваше да сътрудничи и то така, че не оставяше никакви съмнения относно намеренията си. Искам да кажа, че когато един добър човек предложи сърцето си на едно момиче, а това момиче започва да се смее така, че ще се пукне по шевовете и му казва да не се прави на магаре, то добрият човек има право да приеме, че всичко е свършило. В светлината на съобщението в „Таймс“ можех само да предположа, че в някой от тези случаи, вероятно без да забележа, тъй като вниманието ми блуждаеше, тя може да е свела очи и да е излязла от положението с едно глухо „О, добре“. Макар че кога точно се е случило това нямах ни най-малка представа.