П. Удхаус - Джийвс се намесва

— Е, щом казваш, макар че аз я смятам за опасна.

— Аз обаче не. Нещо друго тормози ли те?

— Да, тази история с Уилбърт Крийм и Филис Милс.

— А, ето това е вече приказка. Това е то важното. Каза ли ти прелестната Боби Уикъм, че трябва да се прикрепиш към него като…

— Като брат?

— Щях да кажа като гипсова мазилка, но нека бъде твоето. Обясни ли ти тя как стоят нещата?

— Да, и точно този въпрос трябва да разнищим.

— Да какво?

— Да разнищим.

— Добре, започвай да разнищваш.

Тъй като вече бях имал достатъчно време да отделя на ситуацията най-доброто от Устъровия мозък, нещата в главата ми бяха ясни. Започнах отдалеко:

— Скъпа ми стара прародителко — произнесох аз, — като минаваме през този живот, ние винаги трябва да се стремим да разберем човека до себе си, а този човек в настоящия случай е Уилбърт Крийм. Хрумвало ли ти е да се поставиш на мястото на Уилбърт Крийм и да разбереш как се чувства той, следен от мен навсякъде и постоянно. Това да не ти е Мери.

— Какво?

— Казах, да не ти е Мери. Мери, доколкото си спомням, й харесваше да я следят.

— Бърти, ти си фиркан.

— Нищо подобно.

— Кажи „Британската конституция“.

Направих го.

— А сега „Чичковите червенотиквеничковчета“.

Изпях й го с глас като камбанка.

— Е, май си добре — измърмори тя неохотно. — Какво искаш да кажеш с това да не ми е Мери? Мери чия?

— Не мисля, че имаше някаква фамилия. Намеквах за онова дете, което имало малко агънце с руно като сняг, и навсякъде, където Мери тръгнела, агънцето я следвало. Аз съвсем не казвам, че имам руно като сняг, но затова пък следвам Уилбърт, където и да тръгне, и започва да ми става любопитно докъде може да я докараме. На него му се гади от постоянното ми присъствие.

— Той ли го каза?

— Не още. Но ме разкъсва с поглед.

— Това е добре. Той не може да ме уплаши.

Виждах, че тя пропуска същината.

— Да, но не виждаш ли каква опасност витае.

— Ти каза, че надвисва.

— И витае. Опитвам се да ти кажа, че ако продължа с тая гипсова шпакловка, неизбежно ще дойде момент, когато той ще почувства, че делата говорят по-добре от думите. И тогава ще се засили и ще ми забие един. В този случай аз няма да имам избор освен да се засиля и също да му забия един. Устърови имат гордост. А когато забивам един на някого, той остава забит до залез.

Тя изви като ерихонска тръба, което означаваше, че е дълбоко развълнувана.

— Няма да направиш това, освен ако не искаш проклятието на леля ти да ти бъде доставено на прага със специален пратеник! Само да посмееш да се сдърпаш с човека, ще татуирам инициалите върху гърдите ти с брадвичка за месо. Обърни си другата буза, загубеняко ниеден. Ако моят племенник фрасне сина й, Адела Крийм никога няма да ми прости. Ще изприпка при мъжа си…

— … и сделката на чичо Том ще изгърми. Точно това се опитвам да ти обясня. Ако някой трябва да пукне главата на Уилбърт Крийм, то нека той да няма връзка с Травърсови. Трябва веднага да намериш заместник на Бъртрам.

— Предлагаш да наема частен детектив?

— Ченге е по-популярната дума. Не, не това, но можеш да поканиш Кипър Херинг. Кипър е човекът, който ти трябва. Той ще се отдаде пламенно на задачата да върви по петите на Уилбърт, и ако Уилбърт го фрасне и той фрасне Уилбърт, няма да има значение, защото е бездарник. Не че очаквам Уилбърт даже да си го помисли, защото видът на Кипър внушава респект. Мускулите на яките му ръце са здрави като стоманени въжета, а има и сплескано ухо.

Последва кратко мълчание и не беше трудно да се досетя, че тя се съсредоточава върху думите ми. Пресява ги през ситото на острия си ум, както бях чул Джийвс да казва. Когато проговори, долових нотки на страхопочитание в гласа й:

— Знаеш ли, Бърти, има моменти — рядко, но все пак има — когато си интелигентен почти колкото човешко същество. Уцели го. Никога нямаше да се сетя за младия Херинг. Мислиш ли, че ще може да дойде?

— Онзи ден ми казваше, че най-съкровеното му желание е да си изврънка покана. Спомените му за гозбите на Анатол са неувяхващи.

— Тогава му изпрати телеграма. Можеш да се обадиш в пощата и да я продиктуваш по телефона. Подпиши я с моето име.

— Слушам.

— Кажи му да зареже всичко и да тича насам.

Тя затвори и аз тъкмо се канех да нахвърля съобщението, когато, както често се случва след облекчение от тежък дерт, усетих непреодолимо желание за едно малко и бързо. Стакан, пълен с топлината на юга, както би казал Джийвс. Натиснах съответно звънеца и се тръшнах на стола. След малко вратата се отвори и се разкри един овален обект с голо теме и избуяли вежди, при вида на който подскочих до тавана. Бях забравил, че натискането на звънеца в Бринкли Корт при съществуващите условия непременно ще произведе сър Родерик Глосъп.