П. Удхаус - Джийвс се намесва

Застиналият летен въздух беше разлюлян от звук като от вкиснала бира, шипяща от гърлото на шишето. Гъргореше татко Глосъп. Очите му се кокореха, върхът на носа му шаваше и можеше лесно да се забележи, че този пункт от новината не му идва като освежителен бриз, а по-скоро като удар по тила с чорап, пълен с мокър пясък.

— Изчезна?

— Изчезна.

— Сигурен ли сте?

Казах, че съм толкова сигурен, че повече не може.

— Няма ли вероятност да сте пропуснали?

— Такова нещо не може да се пропусне.

Той отново изгъргори:

— Но това е ужасно.

— Да, можеше да бъде значително по-добре.

— Чичо ви ще бъде страшно разстроен.

— Ще си вземе котенца.

— Котенца?

— Точно така.

— Защо котенца?

— Защо не?

Боби слушаше как си прехвърляхме топката и от изражението на лицето й разбрах, че същността прехвърча над главата й. Наличие на загадка, повече от това не успяваше да регистрира.

— Нищо не разбирам — простена тя. — Какво значи изчезна?

— Беше задигната.

— Не може ей така да се задигне нещо от селска къща.

— Може, ако има някой си Уилбърт Крийм на мястото — натъртих и й натиках писмото на Джийвс.

Тя го изкълва задълбочено и след като осмисли съдържанието му, изрече:

— Забъркахме се като куче в сливи — после добави, че вече никой не знае какво може да се случи през следващите дни. Има обаче, каза тя, един светъл лъч.

— Сега поне ще можете да си кажете тежката дума, че този човек е смахнат като слънчасала кокошка, сър Родерик.

Последва пауза, през която татко Глосъп изглежда размишляваше върху това, припомняйки си всички слънчасали кокошки, които беше срещал по време на професионалната си кариера и преценявайки степента им на нормалност в сравнение с тази на У. Крийм.

— Безспорно метаболизмът му е прекомерно податлив на стрес в резултат от взаимодействието на странични възбуди — заключи той.

След това Боби го потупа майчински по рамото, нещо, което аз не бих се осмелил, макар че сега отношенията ни бяха по-сърдечни от всякога, и го нарече умник.

— Ето това е приказката, която исках да чуя. Трябва да я кажеш и на мисис Травърс, когато се върне. Това ще й послужи като добро оръжие срещу Ъпджон в тая история с Уилбърт и Филис. С един замах ще може да забрани сватбения марш. „Какво ще кажеш за неговия метаболизъм?“ ще викне тя и Ъпджон няма да знае накъде да се обърне. Така че всичко е бомба.

— Всичко — напомних аз, — с изключение на това, че чичо Том е с едно галено детенце по-малко.

Тя прехапа долната си устна.

— Да, това е вярно. Тука си прав. Какви стъпки ще предприемем?

Тя погледна към мен и аз казах, че не знам, после погледна към татко Глосъп и той каза, че също не знае.

— Ситуацията е извънредно деликатна. Присъединявате ли се към това мнение, мистър Устър?

— Като момченце.

— В положението, в което се намира, чичо ви не може да отиде при младежа и да изиска възстановяване. Мисис Травърс подчерта възможно най-дебело, че трябва да се положат максимални усилия мистър и мисис Крийм да не бъдат…

— Засегнати?

— Канех се да кажа обидени.

— Все едно, няма голяма разлика.

— А те сигурно ще се обидят, ако синът им бъде обвинен в кражба.

— Ще подскочат като ужилени. Колкото и добре да знаят, че Уилбърт е джебчия, няма да искат да им се кълца лук на главата.

— Именно.

— Това е нещо, за което тактичният човек няма да вземе да се изтърве в тяхно присъствие.

— Точно. Така че наистина не виждам какво може да се направи. Аз съм сащисан.

— И аз.

— А аз не съм — проговори Боби.

Трепнах като подплашено… как му беше там името. Беше го изпяла с игриви трели в гласа си, които говореха на по-опитно ухо като моето, че тя замисля нещо. Въпрос на секунди беше, по часовника в Шрусбъри, както би казала леля Далия, тя да ми излезе с някоя от ония нейни оперативни разработки или секретни проекти. И трябва да им се признае, че те не само могат да поставят в мат обществото и да разкатаят майката и на луната, но още да накарат някой злочест мъж, който в настоящия случай силно подозирам, че ще бъда аз — да бъде запокитен, както казва Шекспир, в океан от тягост и неволи. Ако това изобщо беше Шекспир. Нека да спомена само един подобен случай. Същите тия трели в гласа й бях чул в момента, когато тя ми тикаше губерката за кърпене и ми казваше къде да намеря грейката на сър Родерик Глосъп. Много хора смятат, че на Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс, не трябва много да й се отпуска въжето. С готовност вдигам ръка в подкрепа на тази мисъл.