П. Удхаус - Джийвс се намесва

Татко Глосъп, който познаваше само щрихите на този женски индивид от своята порода, и не беше чувал, че още от люлката мотото й беше: „Нещо да става“, вдигна гребен в трепет и очакване.

— Имате предвид някаква линия на действие, която ще сме в състояние да приложим, така ли мис Уикъм?

— Разбира се. Че то очите ще ни избоде. Знаете ли стаята на Уилбърт?

Той каза, че я знае.

— И сте съгласен, че ако свиеш нещо, когато си на гости в една провинциална къща, единственото място, където можеш да го разположиш, е стаята ти.

Той отвърна, че няма спор.

— Много добре.

И тогава в погледа му прочетох това, което Джийвс нарича диво предчувствие.

— Би ли могло… Възможно ли е да предлагате…?

— Някой да свърне в стаята на Уилбърт и Да пусне локаторите в действие? Точно така. И много ясно на кого пада изборът. Избран си, Бърти.

Е, не бях изненадан. Както казах, надуших го. Не знам защо е така, но винаги, когато трябва да се ринат Авгиеви обори и то в решаващ момент, всички от малкия ми кръг реват вкупом: „Устър да го свърши“. Никога не ми е изневерявало. И макар да нямах много надежда, че думите ми могат да спомогнат за отклоняване на Дамоклевия меч, взех да се опъвам.

— Защо аз?

— Това е работа за млад мъж.

Макар и с нарастващото чувство, че вече съм стигнал до последната капка кръв, продължавах да се дърпам.

— Не мисля така — инатях се аз. — Бих казал, че един зрял опитен мъж с богат жизнен опит има много по-големи шансове да докара рибата в тигана, отколкото един новак като мен, който като невръстен никога не е бил добър на „топло — студено“. Логично е.

— Не ставай магаре, Бърти. Ще бъде забавно — каза тя, но така и не разбрах откъде й влезе тази муха в главата. — Опитай се да си представиш, че си някой от Тайните служби, тръгнал по дирите на военноморски договор, откраднат от мистериозна забулена жена, излъчваща странно екзотично ухание. Това ще бъде преживяването на твоя живот. Какво каза?

— Казах „Ха“! Ами ако някой надникне?

— Глупчо такъв. Мисис Крийм работи върху книгата си. Филис печата на машина в стаята си речта на Ъпджон. Уилбърт е на разходка. Ъпджон не е тука. Единственият персонаж, който може да надникне, е призракът на Бринкли Корт. Ако го направи, метни му един смразяващ поглед и мини през него. Това ще го научи да не си вре гагата, където не му е работа, ха, ха.

— Ха, ха — опна шия и Глосъп.

Помислих си, че веселбата им е ненавременна и със съмнителен вкус, и им дадох да го разберат по походката, с която поех напред. Защото аз наистина поех. Тези сблъсъци на волята с обратния пол винаги приключват с Бъртрам Устър с превит врат. Но не бях в игриво настроение и когато Боби, подтичвайки след мен, ме нарече свойто храбро мъжленце и възкликна, че винаги е знаела какво богатство крия в себе си, аз подминах забележката и от мене вееше такъв хлад, че няма как да не е бил почувстван.

Беше чуден следобед, пълен до пукване със синьо небе, блестящо слънце, жужащи насекоми и какво ли не. Следобед, който те мами навън, на простор, където божественият полъх да си играе с къдриците ти и в чашата да те очаква нещо изстудено. А ето какво правех аз, само за да угодя на Боби Уикъм. Напредвах по коридора, който трябваше да ме заведе в спалнята на един относително непознат мъж, а пък аз трябваше да я обърна наопаки. В това се включваше лазене по пода, ровене под леглата и вероятно овалване във вълма от прах и косми. Мисълта за това беше стипчива и не мисля, че някога съм бил по-близо до възклицанието „Тфю!“. Не можех да си представя, че се бях оставил да бъда въвлечен в подобно плюскане, само защото една жена го желаеше. Да му се не види и кавалерството, все за наша сметка — това сме ние Устърови и винаги сме били такива.

Когато стигнах до стаята на Уилбърт, спрях пред вратата и призовах целия си кураж на помощ. Тази процедура обаче ми напомни нещо и внезапно си спомних какво. Чувствах се така, като че ли съм отново в епохата на Малвърн Хаус, когато често се промъквах в кабинета на Обри Ъпджон посред нощ в издирване на бисквитите, които той държеше в една тенекиена кутия на бюрото си. И ето че от царството на спомените долетя точно този, когато веднъж по най-безшумен начин бях навлязъл в светилището с пижама и халат, за да го намеря там, разположен в стола си, сам да ръфа бисквитите. Момент, зареден с ужас. Последвалото от рода на „Какво означава това, Устър“ и втората вълна на следващата сутрин — шест от най-яките пръчки върху старите рани — ще остане изписано върху пергамента на паметта ми, ако това са точните думи.