П. Удхаус - Ъкридж

— Добре, тате — каза мис Прайс, която проговори за първи и последен път. Тя очевидно беше послушна и разумна дъщеря. Стори ми се, че забелязах как хвърли доволен поглед към Ърни Финч.

— А сега, сър — извика мистър Прайс, — вървете си!

— Дадено! — каза Ъкридж.

Ала Кредиторът внесе делови тон в разговора, който очевидно приключваше.

— А какво ще стане — попита той — с моите една лира, два шилинга и три пенса?

За миг ми се стори, че ситуацията ще загрубее. Ала Ъкридж, находчив както винаги, намери решение.

— Имаш ли у себе си една лира, два шилинга и три пенса, старче? — попита ме той.

И както обикновено ставаше за мое нещастие, аз разполагах с тази сума.

Поехме заедно по Пийбоди роуд. Моментното смущение на Ъкридж вече беше преминало.

— Това само показва, момко — жизнерадостно каза той, — че човек не трябва никога да се отчайва. Колкото и мрачна да е перспективата, стари друже, никога, никога не се отчайвай. Този мой план можеше да проработи, а можеше и да не успее — не се знае какво щеше да стане. Но вместо да си правя труда да увъртам, което винаги ми е много противно, нещата се наредиха по-добре от всички мои очаквания. — Ъкридж се замисли доволно за миг. — Никога не съм си мислил — продължи той, — че ще дойде момент, когато ще изпитам признателност към Ърни Финч; но, кълна се, друже, ако сега това момче беше тук, щях да го прегърна. Щях да го притисна към гърдите си, дявол да го вземе! — Той отново се замисли. — Чудно, стари друже — продължи той, — как се подреждат нещата. Много пъти ми е идвало да платя на този нещастник Гриндли, просто за да се избавя от досадното му преследване, но всеки път нещо сякаш ме спираше. Не мога да ти кажа какво точно — някакво чувство. Сякаш до мен стоеше ангел-хранител, който ми казваше какво да правя. Господи, само помисли къде щях да бъда, ако се бях поддал на този импулс. Именно появата на Гриндли реши нещата. За Бога, Корки, мойто момче, това е най-щастливият момент в живота ми.

— Щеше да бъде най-щастливият и в моя — свадливо казах аз, — ако се надявах отново да си видя тази една лира, два шилинга и три пенса.

— Хайде сега, момко — запротестира Ъкридж, — това не са думи на приятел. Не помрачавай този наистина радостен момент. Не се тревожи, ще си получиш парите обратно. Хилядократно!

— Кога?

— Един ден — наперено оповести Ъкридж. — Един ден.

Дори при наличието на годишна рента, достатъчно солидна, за да им спести ударите на Живота, е странно колко малко се променят хората, макар от детството им да ги делят доста години. Навремето, в пансиона на училището, което посещавах, имаше един тип на име Кут. Дж. Дж. Кут. Та той беше известен на всички като Откачалката заради безсмислените и глупави суеверия, които определяха всяка негова постъпка. Момчетата са здравомислещи, практични същества и не проявяват особена търпимост към онзи, който не желае да се присъедини към групичката пушачи зад гимнастическия салон, при това не поради някакви морални скрупули, на които, ако трябва да бъдем справедливи към него, той би погледнал с присмех, а само защото същата сутрин бил видял сврака. Точно така постъпи Дж. Дж. Кут и си спомням, че тогава за пръв път чух да го наричат Откачалката.

Веднъж лепнато, прозвището си остана въпреки факта, че ни хванаха още преди да сме изпушили и по половин цигара и надлежно си го получихме от един мускулест главен учител, което ни подсказа, че свраката на рамото на Кут очевидно е поназнайвала едно-друго. В продължение на пет щастливи години, докато се разделихме и всеки се упъти да търка банките на един или друг университет, никога не се обръщах към Кут по друг начин освен с „Откачалка“ и точно с „Откачалка“ го поздравих, когато един следобед съвсем случайно се срещнахме в Сандаун малко след края на гонката в три часа.

— Успя ли да прибереш нещо от тази? — попитах аз, след като си разменихме поздрави.

— Здравата хлътнах — отвърна Откачалката потиснат, но не и съкрушен, като истински плутократ, който може да си позволи подобни неща. — Бях заложил десетачка на Моя камериер.

— На Моя камериер! — извиках аз, слисан от подобна необяснима подкрепа на животно, което, дори и в предварителното разтъпкване из определеното за целта място на хиподрума беше показало признаци на апатия и изтощение, да не говорим за склонността му да се спъва в собствените си крака. — Какво те накара да направиш това?

— Да, предполагам, че така или иначе нямаше никакви шансове да спечели — съгласи се Кут, — но преди седмица моят камериер, Спенсър, си счупи крака и си помислих, че това може да е поличба.