П. Удхаус - Ъкридж

— Шт! — изсъска президентът, хвърляйки укорителен поглед към нашата маса.

— Шт! — присъедини се и Б. В. Лолор, като изкриви в гримаса гладкото си лице.

— Добре де, ама истина ли е? — продължи да упорства Ъкридж.

— Разбира се, че е — прошепна Лолор. — Тихо!

— Тогава, дявол да го вземе — извика Ъкридж, — разчитай на мен, млади Клюне. Аз ще бъда до теб. Няма да пожаля усилия, за да ти помогна. Можеш да разчиташ, че аз ще…

— Моля ви! Там, на онази маса — каза президентът, като се надигна, докато Х. К. Ходжър, който точно беше стигнал до „Тогава, ако щете вярвайте, аз трябваше да…“, замълча обидено и подръпна покривката.

Ъкридж утихна. Ала неговото предложение за помощ не беше мимолетна пиянска приумица, която би могла да бъде забравена на следващия ден. Няколко сутрини по-късно, аз все още се излежавах, когато той нахлу, пременен за път до последното копче и с очукан куфар в ръка.

— Тъкмо тръгвам, момко, тъкмо тръгвам!

— Чудесно! — казах аз. — Довиждане.

— Корки, мой човек — прогърмя Ъкридж, като седна върху леглото, което изскърца, и отрови въздуха със зловонния си тютюн. — Тази сутрин се чувствам щастлив. Окрилен. И защо? Защото върша нещо от алтруистични подбуди. Ние, Корки, заетите делови хора, сме склонни да изключим алтруизма от живота си. Твърде склонни сме да се запитаме: „Каква е моята печалба от това?“ и ако след проучване установим, че такава няма да има, забравяме за идеята. Ето защо тази работа ме прави толкова дяволски щастлив. Днес заминавам за Редбридж и каква ще бъде моята печалба от това? Никаква. Никаква, моето момче, освен чистото неподправено удоволствие да помогна на един стар съученик в затруднение. Ако мога да направя нещо, колкото и малко да е то, за да помогна на младия Клюн да събере най-много гласове, това ще бъде достатъчна награда за мен. Ще си свърша моята работа, момко, а може да се окаже, че тъкмо тя е онази дреболия, която ще донесе крайната победа. Ще отида там и ще говоря…

— О, сигурен съм, че ще го направиш.

— Не знам кой знае колко за политиката, вярно е, но мога да назубря достатъчно, за да си свърша работата. Хулите трябва да свършат работа в случая, а мен страшно ме бива да хуля. Знам за какво става въпрос. Обвиняваш противниковия кандидат във всички недостойни постъпки, за които можеш да се сетиш, без да стигаш докрай, разбира се, за да не му дадеш възможност да заведе дело за клевета. А сега, от теб, Корки, стари ми друже, искам да…

— О, Господи! — изстенах аз при тези познати думи.

— …ми поизгладиш тази предизборна песен. Седял съм цяла нощ да я пиша, но виждам, че тук-там куца. За половин час можеш да я оправиш. Изглади я, момко, и без да се помайваш я прати в хотел „Бул“, Редбридж, днес следобед. Може би тъкмо тя ще бъде средството да изтикаме Клюна на финалната права с един нос преднина.

Той изтрополя навън забързано и тъй като вече беше невъзможно да заспя, взех листа, който Ъкридж беше оставил, и зачетох стиховете.

Бяха добре замислени, ала не ставаха за нищо. Ъкридж не беше поет, иначе не би се опитал да римува „Лолор“ с „коридор“.

Докато закусвах, ми хрумна доста стегната и точна фраза, а и думите на Ъкридж, че дълг на всички стари съученици е да се притекат на помощ на кандидата се въртяха из главата ми като досадна муха, затова прекарах предиобеда в съчиняване на нова епическа песен. Успях да привърша до обяд и след като я изпратих до хотел „Бул“, се запътих да хапна, обзет от онова чувство на удовлетворение, което, според Ъкридж, е присъщо на алтруистите. Разхождах се бавно по Пикадили, като се наслаждавах на цигарата след сития обяд, когато неочаквано срещнах Кут Откачалката.

По симпатичното лице на Откачалката се четеше смесица от раздразнение и задоволство.

— Случи се — каза той.

— Какво?

— Третото нещастие. Казах ти, че ще се случи.

— Сега пък какъв е проблемът? Да не би Спенсър да си е счупил и другия крак?

— Откраднаха ми колата.

Щеше да бъде прилично от моя страна да покажа любезно съчувствие, но от най-ранни години винаги ми е било трудно да устоявам на изкушението да се отдавам на лекомислие и шеговитост, когато си имам работа с Кут Откачалката. Той беше толкова неприлично богат, че нямаше право да има подобни неприятности.

— Хайде, хайде — казах аз, — лесно можеш да си вземеш друга. В днешно време фордовете са направо без пари.

— Не беше форд — изврещя обидено Откачалката. — Беше чисто нов уинчестър-мърфи. Само преди месец платих хиляда и петстотин лири за него, а сега го няма.