П. Удхаус - Ъкридж

— Петнайсет лири — каза Ъкридж. — Петнайсет златни лири, моето момче! И то от надбягванията само за една седмица! А не си забравил, че състезанията продължават през цялата година, нали. Месец след месец, седмица след седмица, ние ще се разширяваме, ще се разгъваме, ще се развиваме. Никак няма да е зле, старче, да пуснеш някоя и друга благоразумна приказка тук и там между момчетата на тази вечеря, като ги посъветваш да депозират залозите си при нас. Името на фирмата е Айзък ОЪрайън, Блустрийт номер 3, Сейнт Джеймс. Телеграфен адрес Айкобий, Лондон, а нашите представители присъстват на всички официални срещи. Но не споменавай, че съм свързан с фирмата. Не искам да се разчува, тъй като това може да накърни репутацията ми в обществото. А сега, момко, ако не искаме да закъснеем за този гуляй, по-добре да поемаме.

Ъкридж, както вече имах възможност да отбележа, беше напуснал училище, така да се каже, в немилост. Казано направо, той беше изключен, защото беше избягал през нощта, за да посети местния панаир и трябваше да минат доста години на хладно пренебрежение, докато бъде допуснат да членува в Обществото на Старчетата, чиито членове се славеха с неопетнена репутация.

Въпреки това по отношение на патриотизма той не отстъпваше на никого.

По време на пътуването ни към ресторанта, където щеше да се състои вечерята, неговото сантиментално настроение по отношение на доброто старо училище все повече се задълбочаваше и накрая, когато приключихме с храната и започнаха речите, той беше стигнал до онова състояние, в което мъжете така се разчувстват, че канят на дълги съвместни разходки хора, които в по-трезви момоменти не желаят да виждат и избягват среща с тях, като се шмугват в тесните странични улички. Ъкридж обикаляше от маса на маса с огромна пура в уста, разказваше спомени и веднага съветваше съвипускниците си, които се бяха добрали до високи позиции в църквата, да депозират залозите си в Айзък О’Брайън, Блу стрийт номер З, Сейнт Джеймс — солидна и заслужаваща доверие фирма с телеграфен адрес Айкобий, Лондон.

Речите на тези вечери винаги се откриват с дълга и претъпкана с цифри тирада от президента, който, поглеждайки крадешком към предварително нахвърляните си бележки, обявява различните отличия, спечелени от Старчетата през изминалата година. Верен на традицията, на настоящата сбирка той започна с А. Б. Богър („Добрият стар Богър!“ — от Ъкридж), награден със златен медал нa Мът-Спивис за изследвания в областта на геологията в Оксфордския университет, продължи със С. Д. Коджър, назначен в ръководството на група енории в Уестчестърската катедрала („Точно така, Коджър, стари друже!“), не пропусна факта, че като награда за работата му по изграждане на фонтаните в Стреслау, Дж. Дж. Суогър е получил от правителството на Руритания Ордена на Сребърната мистрия, трета степен (с кръстосани кирки).

— Между другото — каза президентът в заключение, — преди да приключа искам да кажа още нещо. Едно от старчетата, Б. В. Лолор, ще участва в избори за място в Парламента следващата седмица в Редбридж. Знам, че много ще се зарадва на помощта ви, ако отскочите дотам и му окажете съдействие.

Той седна на мястото си, а старчето зад него, което оповестяваше тостовете с дробове като ковашки мях, дрезгаво се провикна:

— Господин президент, господа, моля за тишина. Мистър Х. К. Ходжър ще произнесе тост за здравето на присъстващите.

Х. К. Ходжър се изправи с решимост, която може да се види само по лицето на човек, комуто думите на преждеговорившия са напомнили за историята с двамата ирландци. А компанията, похапнала до насита, е притихнала, готова да го удостои със снизходително внимание.

Това обаче не се отнасяше за Ъкридж. Той беше вперил разчувстван поглед към стария си приятел Лолор, седнал в отсрещния край на масата. Настаняването на присъстващите на подобни събития бе така организирано, че съвипускниците да седят на една маса, а бъдещият представител на Редбридж в Парламента беше част от нашия випуск.

— Ей, Клюн, стари друже — провикна се Ъкридж, — вярно ли е това?

Бъдещият член на Парламента бе удостоен от своите съученици с това изразително прозвище заради представителния, но доста голям нос, увенчаващ фасадата му. Подобни момчешки недъзи никога не се забравят от околните, но аз самият никога не бих си помислил да се обърна по този начин към Б. В. Лолор, защото макар и мой връстник, годините го бяха направили твърде достолепен. Подобни скрупули обаче не тревожеха ума на Ъкридж. Той произнесе обидната дума с пиянски рев, толкова мощен, та накара Х. К. Ходжър да произнесе грешно следващата дума и да загуби нишката на мисълта си.