П. Удхаус - Ъкридж

— Аз не бих се притеснявал, старче — долетя глас откъм вратата.

Гласът беше толкова презрителен и неприятен, та за миг си помислих, че именно гларусът беше проговорил. Щом се обърнах обаче, забелязах младеж в син костюм от каша. Младеж, когото бях виждал преди. Това беше Умиротворителя, онзи тип, който беше успокоил и отвел разгневения мъж, на когото Ъкридж дължеше известна сума пари.

— Аз не бих се притеснявал — отново каза той и изгледа Ъкридж с откровена омраза. Появата му предизвика вълнение. Мистър Прайс, който мачкаше рамото на Ъкридж с мълчаливото съчувствие на силен мъж, се извиси величествено, доколкото му позволяваха неговите метър и шейсет и пет.

— Мистър финч — каза той, — мога ли да знам какво правите в дома ми?

— Добре, добре…

— Мисля, че ви казах…

— Добре, добре — повтори Ърни Финч, който очевидно беше младеж с характер. — Дойдох само да изоблича един мошеник!

— Мошеник!

— Него! — каза младият мистър Финч, като посочи презрително с пръст Ъкридж.

Стори ми се, че Ъкридж понечи да каже нещо, но се отказа. Що се отнася до мен, аз се бях измъкнал от центъра на събитията и наблюдавах иззад един червен плюшен диван по-нататъшния им развой без да привличам внимание към себе си. Искаше ми се изцяло да се разгранича от ставащото пред очите ми.

— Ърни Финч — надуто заяви мисис Прайс, — какво искаш да кажеш?

Младежът изобщо не изглеждаше обезкуражен от царящата атмосфера на всеобща враждебност. Той засука малките си мустачки и се усмихна хладно.

— Искам да кажа — заяви той, като бръкна в джоба си и извади някакъв плик, — че този тип тук няма никаква леля. Или, ако има, тя не е мис Джулия Ъкридж, известната и богата романистка. Аз имах своите съмнения към този джентълмен от самото начало, мога да ви кажа, и откакто дойде за пръв път в тази къща, обикалям из града и разпитвам за него. Първото, което направих, беше да пиша на леля му — дамата, за която разправя, че му била леля — като се престорих, че търся адреса на нейния племенник, тъй като съм негов съученик от едно време. Ето какво ми написа тя в отговор — можете да видите сами, ако искате: „Мис Ъкридж потвърждава, че е получила писмото на мистър Финч и в отговор иска да заяви, че тя няма племенник“. Няма племенник! Това е достатъчно ясно, нали?

— Той вдигна ръка, за да спре коментарите. — А ето и още нещо — продължи той. — Тази кола, с която той се перчи. Тя изобщо не е негова. Собственост е на един човек, който се казва Филимор. Записах си номера и направих проверка. Освен това името на този тип съвсем не е Ъкридж. Казва се Смолуийд. Той е един мошеник без пукнат грош, който ви заблуждава от момента на стъпването си в тази къща. И ако позволите на Мейбъл да се омъжи за него, ще направите най-голямата грешка в живота си!

Настъпи изненадано мълчание. Прайсови започнаха да се споглеждат безмълвно, потресени до дъното на душите си.

— Не ти вярвам — най-сетне каза главата на семейството, но в думите му липсваше убеденост.

— В такъв случай — отвърна Ърни Финч — може би ще повярваш на този джентълмен. Влезте, мистър Гриндли.

Брадясал, облечен в редингот и безкрайно озлобен, Кредиторът прекрачи наперено в стаята.

— Кажете им — подкани го Ърни Финч.

Кредиторът не чака втора покана. Той заби блеснал поглед в Ъкридж и гърдите му се надигнаха под напора на насъбраните чувства.

— Съжалявам, че нарушавам спокойствието на вашето семейство в неделя вечер — каза той, — ала този младеж ми каза, че ще намеря мистър Смолуийд тук, затова дойдох.

Повече от две години го търся под дърво и камък за доставени стоки на стойност една лира, два шилинга и три пенса.

— Той ви дължи пари? — смутолеви мистър Прайс.

— Завлече ме — ясно отговори Кредиторът.

— Вярно ли е това? — попита мистър Прайс, като се обърна към Ъкридж.

Ъкридж се беше изправил и сякаш се чудеше дали е възможно да се изниже незабелязан от стаята. При този въпрос той спря и по устните му заигра слаба усмивка.

— Ами… — каза Ъкридж.

Главата на семейството не губи повече време да задава въпроси. Той очевидно беше взел решение какво да прави. Беше претеглил доказателствата и беше направил своето заключение. Очите му хвърляха мълнии. Той вдигна ръка и посочи към вратата.

— Напуснете къщата ми! — прогърмя гласът му.

— Дадено! — кротко каза Ъкридж.

— И никога повече не стъпвайте в нея!

— Дадено! — каза Ъкридж.

Мистър Прайс се обърна към дъщеря си.

— Мейбъл — каза той, — развалям твоя годеж. Развалям го, разбираш ли? Забранявам ти повече да се виждаш с този мошеник. Чу ли ме?