П. Удхаус - Ъкридж

— Знаеш къде живее този тип — продължи да го убеждава младежът. — Разбираш ли какво имам предвид? Искам да кажа, можеш да дойдеш и да го намериш когато си поискаш.

Това също ми прозвуча неубедително, но очевидно успя да убеди онеправдания кредитор. Той се остави да бъде отведен и след малко драмата загуби притегателната си сила поради оттеглянето на главния герой. Публиката се разотиде. Прозорците започнаха да се затварят, районът се изпразни и улицата отново премина във владение на котката, която обядваше в канавката и на амбулантния търговец на зеленчуци, който възпяваше своето брюкселско зеле.

През процепа на пощенската кутия се разнесе дрезгав глас.

— Онзи отиде ли си, момко?

Аз допрях устни до процепа и ние започнахме да си говорим като Пирам и Тисба. (вавилонска легенда, разработена от Овидий в неговите „Метаморфози“ и легнала в основата на Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета“. Двамата влюбени се срещали тайно, защото принадлежали към враждуващи семейства и на една от срещите Тисба, която дошла по-рано, видяла на мястото лъвица и избягала, но си изпуснала плаща. Лъвицата го разкъсала, а Пирам помислил, че е загинала самата Тисба и се самоубил. Виждайки малко по-късно трупа му, момичето направило същото, бел. пр.)

— Да.

— Сигурен ли си?

— Определено.

— И не се спотайва нейде зад ъгъла, изчаквайки удобен момент да ми скочи?

— Не. Отиде си.

Вратата се отвори и Ъкридж излезе с огорчен вид.

— Това е непоносимо! — каза той кисело. — Едва ли ще повярваш, Корки, но целият този шум е за жалките една лира, два шилинга и три пенса за едно противно човече с пружина, което се счупи още първия път, като го навих. Още първия път, старче! Не става дума за велосипед за двама, за фотоувеличител „Кодак“ и за фотографски фенер.

Аз изпаднах в недоумение.

— Защо едно човече с пружина трябва да бъде като велосипед за двама и всичко останало?

— Ето каква е историята — каза Ъкридж. — Близо до мястото, където живеех преди няколко години, имаше магазин за велосипеди и фотографски принадлежности. Там видях един велосипед за двама, който доста ми хареса. Поръчах го условно на въпросния тип. Разбираш ли, абсолютно условно. Освен това поръчах един фотоувеличител „Кодак“ и фотографски фенер. Стоките трябваше да бъдат доставени, когато твърдо решах дали да ги купя. След седмица този тип ме пита има ли още нещо, което искам да науча, преди окончателно да купя боклуците. Казах му, че все още обмислям въпроса, а междувременно взех малкото човече с пружина, изложено на витрината. Когато го навият, човечето се движи.

— И?

— И, дявол да го вземе — огорчено обясни Ъкридж, — то изобщо не тръгна. Счупи се още първия път, когато се опитах да го навия. След това минаха няколко седмици и този тип започна да се държи изключително неприятно. Искаше да му платя! Опитах се да му обясня. Казах му: „Виж сега, мой човек, трябва ли да говорим повече за това? Всъщност, мисля, че ти се измъкна сух от водата. За какво — казах му — предпочиташ да ти дължат? За едно човече с пружина или за велосипед за двама, фотоувеличител «Кодак» и фотографски фенер?“ Човек би си помислил, че това уравнение е достатъчно просто и за най-посредствения интелект, но не, той продължи да вдига пара, докато накрая се наложи да си сменя квартирата. За щастие, бях му дал фалшиво име…

— Защо?

— Просто обикновена делова предпазливост — обясни Ъкридж.

— Разбирам.

— За мен въпросът бе приключен. Но оттогава той постоянно изскача пред мен, когато най-малко очаквам. Веднъж проклетият дявол едва не ме спипа насред Странд, та се наложи да търтя като заек нагоре по Бърли стрийт. Със сигурност щеше да ме стигне, само че се спъна в кошница картофи. Това си е истинско преследване, мътните да го вземат, точно така — преследване!

— Защо не му платиш на човека? — предложих аз.

— Корки, старче — каза Ъкридж с явно неодобрение към тези безразсъдни финансови методи, — бъди разумен. Как да му платя? Ако оставим настрани факта, че на този етап от моята кариера ще бъде истинска лудост да започна да пилея пари наляво и надясно, това си е въпрос на принцип!

Непосредственият резултат от този неприятен епизод беше, че Ъкридж, след като си опакова багажа в един малък куфар и ме накара да платя, макар и с голяма неохота, едноседмичния му наем вместо предупреждение, тихо и без да вдига шум се изнесе от собственото си жилище и се настани в моето за голямо удоволствие на Бауълс, който приветства неговото пристигане с церемониална радост и се разстла над него по време на вечерята като баща над отдавна загубен син. И преди ми се беше случвало да му давам убежище, когато се нуждаеше от такова, затова Ъкридж се настани в покоите ми с лекотата на войн ветеран, участвал в стотици военни кампании. След което описа квартирата ми като най-гостоприемния дом на света и каза, че почти бил решил да остане и да прекара старините си тук.