П. Удхаус - Ъкридж

— Каква е идеята?

— Просто си мислех, че ако им напишеш анонимно писмо, обвиняващо ме в какво ли не… Може да напишеш, съм вече женен.

— Няма да свърши работа.

— Може би си прав — унило каза Ъкридж и отново изпадна в мълчалив размисъл. Аз станах да си вървя. Бях стигнал до вратата, когато го чух да трополи надолу по стълбите.

— Корки, старче!

— Ехо?

— Струва ми се, че го измислих — каза Ъкридж, като застана до мен. — Хрумна ми преди секунда. Какво ще стане, ако някой отиде до Клапъм и се престори на детектив, който разпитва за мен? Зловещо и загадъчно, нали разбираш. Няколко многозначителни кимвания и поклащания на главата. Да създаде впечатление, че ме издирват за нещо. Схващаш ли идеята? Ще задаваш куп въпроси и ще си записваш отговорите в тефтерче…

— Какво искаш да кажеш — аз ли искаш да отида?

Ъкридж ме погледна обидено.

— Разбира се, че ти. Нали няма да откажеш да направиш подобна дребна услуга на стария си приятел?

— Ще откажа и още как! А освен това от моето ходене там няма да има никаква полза? Те са ме виждали.

— Да, но няма да те познаят. Твоето лице — угоднически каза Ъкридж — е най-обикновено и с нищо незапомнящо се. Или пък някой от онези гримьори в театъра ще те дегизира…

— Не! — твърдо заявих аз. — Готов съм да направя всичко в разумни граници, за да ти помогна да се измъкнеш от тази каша, но отказвам да си сложа фалшиви бакенбарди заради теб, или заради когото и да било друг.

— Добре тогава — унило измънка Ъкридж, — в такъв случай няма какво да се…

В този момент той изчезна. Това стана толкова бързо, та човек можеше да остане с впечатление, че ангел небесен се беше спуснал от висините и го беше грабнал. Само острият мирис на силния му тютюн остана да ми напомня, чо до преди миг Ъкридж е бил до мен, а затръшването на нходната врата ми подсказа къде е изчезнал. Огледах се в невъзможност да си обясня това тъй внезапно оттегляне и едва тогава чух шум от тичане и забелязах набит брадат мъж на средна възраст с редингот и бомбе. Той беше от онези хора, които, веднъж видени, трудно могат да бъдат забравени. Веднага го познах. Това беше кредиторът, мъжът, на когото Ъкридж дължеше известна сума пари, мъжът, който се беше опитал да превземе на абордаж нашата кола в Хей маркет. Като спря на улицата пред мен, той свали бомбето и попи потта от челото си с голяма пъстра копринена кърпа.

— Този, с когото говорехте, не беше ли мистър Смолуийд? — попита той на пресекулки. Очевидно беше останал без дъх.

— Не — любезно отвърнах аз. — Не. Не беше мистър Смолуийд.

— Вие ме лъжете, млади човече! — извика кредиторът и гласът му се извиси в до болка познат вик. При тези думи, сякаш те бяха някаква вълшебна парола, улицата изведнъж се пробуди от сън. Тя се изпълни с народ. От прозорците започнаха да се подават прислужници, отвсякъде започнаха да се стичат хазайки, самите стени сякаш започнаха да изригват развълнувани зрители. Оказах се център на внимание — и поради някаква причина, която не можех да си обясня, в ролята на злодея от драмата. Какво в действителност бях сторил на бедния старец, никой не знаеше; ала философската школа, която твърдеше, че съм го ограбил и най-брутално пребил, имаше най-многобройни последователи и на доста места се чуваха предложения да бъда линчуван. За щастие някакъв младеж със син костюм от каша, който беше един от най-рано пристигналите на местопроизшествието, се самообяви за умиротворител.

— Хайде, старче, ела — успокояващо каза той, като хвана под ръка силно разгневения кредитор. — Не искаш да привличаш излишно внимание към себе си, нали?

— Там вътре! — изрева кредиторът, като посочи към вратата.

Тълпата изглежда разбра, че е направила грешка в диагнозата. Преобладаващото мнение вече беше, че аз съм отвлякъл дъщерята на мъжа и я държа като пленница зад онази зловеща врата. Настроението в полза на моето линчуване стана почти всеобщо.

— Хайде, хайде — каза младежът, когото с всяка изминала минута харесвах все повече.

— Ще разбия вратата!

— Хайде, хайде! Нали не искаш да правиш глупости — замоли го умиротворителят. — Преди да се усетиш, ще пристигне някой полицай и няма да се почувстваш никак добре, ако той установи, че вдигаш глупав скандал.

Трябва да кажа, че ако бях на мястото на брадатия мъж и правото толкова неоспоримо беше на моя страна, този довод изобщо нямаше да ме трогне, но предполагам, че почтените граждани, които могат да загубят репутацията си, имат различни възгледи за значението на един сблъсък с полицията, колкото и правото да е на тяхна страна. Гневът на кредитора започна да стихва. Той се поколеба. Очевидно се опитваше да подходи към въпроса в светлината на чистия разум.