П. Удхаус - Ъкридж

След около седмица ми се наложи да отскоча до Британския музей, за да събера материал за поредната си блестяща статия с много полезна за читателите информация. Тези мои шедьоври се появяваха из седмичниците от време на време, макар и не толкова често, колкото бих искал. Скитах из Музея и събирах данни, когато попаднах на Ъкридж, стиснал за ръка две момчета. Изглеждаше доста изтощен и ме приветства с радостта на корабокрушенец, зърнал платно на хоризонта.

— Хайде, момчета, тръгвайте да си обогатявате знанията — каза той на децата. — Когато свършите, ще ме намерите тук.

— Добре, чичо Стенли — в хор отговориха те.

— Чичо Стенли? — с укор отбелязах аз.

Той леко трепна от обида.

— Това са хлапетата на Прайс. От Клапъм.

— Помня ги.

— Днес съм ги извел на разходка. Трябва да се отплатя за гостоприемството, Корки, мой човек.

— Това означава ли, че си започнал да се натрапваш на онези злочести хорица?

— Отбивам се там понякога — с достойнство отвърна Ъкридж.

— Още няма седмица откакто се запозна с тях. Колко често си се отбивал?

— Един-два пъти, май. Може би три.

— По време на храна?

— Е, имаше едно-друго за похапване — призна Ъкридж.

— И сега си чичо Стенли!

— Чудесни, сърдечни хора — каза Ъкридж и ми се стори, че долових в гласа му предизвикателна нотка. — Приеха ме като член на семейството от самото начало. Днес следобед, например, ми натресоха тези хлапета. Но като цяло тази работа има повече положителни страни. Признавам, че не си падам твърде по пеенето на църковни химни след вечерята в неделя, но питателната храна, момко, си е неоспорим факт. Студеното говеждо — с мечтателен вид заяви Ъкридж, — определено си го бива.

— Лакомо добиче! — осъдително казах аз.

— Трябва да оцелявам, старче. Разбира се, има едно-две неща в тази история, които ме поставят в неловко положение. Например, те някак са останали с впечатлението, че колата, с която се появихме онзи ден, е моя и децата непрекъснато ми опяват да ги повозя. За щастие успях да подкупя Фредерик и той предполага, че ще може да уреди едно-две кръгчета през следващите няколко дни. А мисис Прайс постоянно ме моли да заведа леля ми на чай, за да си поговорят, а на мен сърце не ми дава да й кажа, че леля ми абсолютно и окончателно се отказа от мен и ме лиши от наследство същия ден след онази история с танците.

— Не си ми казал.

— Не съм ли? А, да. Получих писмо от леля, в което ме уведомяваше, че за нея аз вече не съществувам. Помислих си, че това е проява на отвратително тесногръдие, но не мога да твърдя, че бях съвсем изненадан. И въпреки това се чувствам доста неловко, когато мисис Прайс иска да пообщува с нея. Наложи се да й кажа, че леля ми е хроничен инвалид и никога не излиза, тъй като на практика е прикована към леглото. Всичко това ме изтощава, момко.

— Предполагам.

— Разбираш ли — каза Ъкридж, — никак не обичам да увъртам.

Но нямаше как да избегне това, така че го оставих и продължих своята изследователска дейност.

След това заминах в отпуск за няколко седмици извън града. Когато се върнах на Ибъри стрийт, Бауълс, моят хазаин, откъсна от сърцето си един комплимент за загорелия ми вид, а после ме уведоми, че докато съм отсъствал Джордж Тапър ме е търсил няколко пъти.

— Много искаше да ви види, сър.

Това ме изненада. Джордж Тапър винаги се радваше — или си даваше вид, че се радва — да види стар приятел от училище, когато го потърсех, но рядко се отбиваше у дома.

— Каза ли какво иска?

— Не, сър. Не остави съобщение. Просто попита кога се очаква да се завърнете и изрази желание да го посетите, веднага щом ви бъде удобно.

— Най-добре веднага да отида и да се срещна с него.

— Може би ще бъде разумно, сър.

Намерих Джордж Тапър във Външното министерство, заобиколен от важни бумаги.

— Ето те и теб най-сетне! — извика, както ми се стори, сърдито Джордж. — Вече бях започнал да си мисля, че никога няма да се върнеш.

— Прекарах чудесно, много благодаря, че попита — отвърнах аз. — Розите отново разцъфтяха по бузите ми.

Джордж сгърчи лице като захапал лимон и изруга кратко първо бузите ми, а после и розите.

— Виж какво — настойчиво заговори той, — трябва нещо да се направи. Видя ли се вече с Ъкридж?

— Не още. Мислех да го потърся тази вечер.

— Потърси го. Знаеш ли какво е станало? Този беден нещастник взел, че се сгодил и ще се жени за някакво момиче от Клапъм!

— Какво?

— Сгоден! За някакво момиче от Клапъм. Клапъм Комън — добави Джордж Тапър, сякаш според него това утежняваше положението още повече.