П. Удхаус - Ъкридж

Предложението беше изключително благородно и нито Ъкридж, нито аз бяхме склонни да го отхвърлим с лека ръка. Настанихме се в колата, Фредерик натисна стартера и се понесохме бързо — двама светски господа, поели на следобедна разходка. Що се отнася до мен, аз се чувствах спокоен и жизнерадостен, а нямах причина да мисля, че Ъкридж се чувства по-различно. Затова неприятното произшествие, връхлетяло ни в този момент, ни се стори дваж по-разтърсващо. Бяхме спрели в долния край на улицата, за да дадем път на движещите се на север коли, когато нашата приятна следобедна дремливост беше нарушена от внезапен и силен вик.

— Ей!

Че викащият се беше обърнал към нас, нямаше никакво съмнение. Той стоеше на паважа на по-малко от метър, вперил гневен поглед именно в нашето скъпо купе. Беше набит мъж на средна възраст с брада, изключително неподходящо облечен в редингот и с бомбе, ако отчетем времето и предубежденията на светското общество по отношение на дрехите.

— Ей! Ти! — изрева повторно брадатият, скандализирайки всички почтени минувачи.

Шофьорът Фредерик, след като му хвърли бърз презрителен поглед с крайчеца на окото си, престана да проявява внимание към непристойните крясъци на този представител на низшите слоеве, но аз с изненада забелязах, че Ъкридж беше започнал да наподобява дива твар, попаднала в капан. Лицето му беше почервеняло и бе добило надут вид, а той се взираше право напред в будещ съжаление опит да игнорира онова, което очевидно не би могло да бъде игнорирано.

— Искам да си поговоря с теб! — прогърмя гласът на брадатия.

След това събитията се развиха със светкавична бързина. Колите бяха започнали да се движат и ние също поехме, набирайки скорост. Тогава мъжът очевидно си даде сметка, че „ако иска да направи нещо, то най-добре да го направи мигом“. Той подскочи тежко и се стовари върху стъпалото на автомобила. Ъкридж, който внезапно ж на [???], протегна голямата си ръка и го бутна. Неканеният гост падна и последното, което видях, беше как размахва юмрук, изправен по средата на улицата, излагайки се на непосредствената опасност да бъде прегазен от омнибус № 3.

— Господи! — въздъхна с известна угриженост Ъкридж.

— За какво беше всичко това? — попитах аз.

— Един тип, на когото дължа малко пари — кратко обясни Ъкридж.

— А! — възкликнах аз с разбиране. Повече обяснения не ми бяха нужни. Никога до този момент не бях виждал кредиторите на Ъкридж в действие, но той често ми беше подсказвал, че го дебнат из цял Лондон като леопарди в джунглата в очакване да се нахвърлят върху него. Имаше определени улици, по които той за нищо на света не искаше да минава, защото се боеше от физическа саморазправа.

— Цели две години вече ме преследва като ловджийско куче — каза той. — Появява се внезапно, когато най-малко очаквам и ми изправя косата.

Прииска ми се да получа повече подробности, дори намекнах нещо в този дух, но той потъна в мрачно мълчание. Навлизахме с голяма скорост в Клапъм Комън, когато се случи втората злополука, която щеше да ме накара дълго да помня това пътуване. Точно когато пред очите ни се появи указателната табела, някакво глупаво момиче изникна точно пред предните гуми. Тя пресичаше улицата и щом видя колата, напълно се паникьоса. Хукна да търчи напред-назад като пощуряла кокошка и докато двамата с Ъкридж едновременно скочихме на крака, вкопчили се ужасено един в друг, тя се спъна и се просна на земята. Ала Фредерик, майстор в своя занаят, бързо овладя положението. Той сви рязко и когато миг по-късно спряхме, момичето вече се надигаше, потънало в прах, но все пак цяло-целеничко. Беше едро момиче с изражение на бавнозагряваща овца.

Подобни случки се отразяват различно на различните хора. В хладните сиви очи на Фредерик, когато погледна през рамо, докато даваше колата на заден ход, се четеше само изпълненото с досада презрение на един супермен към безкрайната глупост на заблудения пролетариат. Аз, от друга страна, бях реагирал с поток от нервни ругатни. А на Ъкридж, както забелязах, когато се поуспокоих, инцидентът беше въздействал върху кавалерските инстинкти. През цялото време, докато се движехме на заден ход, той си мърмореше нещо и изскочи от колата още преди да спрем съвсем, бълвайки извинения.

— Ужасно съжалявам. Можехме да ви убием. Не мога да си простя.

Момичето пък се отнесе към случилото се по съвсем друг начин. То се изкикоти глуповато. Не знам защо, но този безмозъчен смях ме впечатли по-силно от всичко случило се до този момент. Това неуместно веселие се дължеше, естествено, на разстроени нерви. Но аз още от пръв поглед бях получил някакво предубеждение спрямо въпросното същество.