П. Удхаус - Ъкридж

И с това изключително логично становище почетният секретар на клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“ се завъртя на тока на лъскавата си лачена бална обувка и изчезна сред множеството. Аз също се отдалечих. Тук, очевидно, нямаше какво повече да ме задържа. Докато вървях към изхода, погледнах през рамо. Авторът на „Сива мирта“ изслушваше встъплението на предстоящия болезнен tête-à-tête със своята шефка. Сърцето ми се късаше за него. Ако на света имаше напълно невинен човек, това беше именно мистър Праут, но президентката на клуб „Перо и мастило“ не беше жена, която би позволила подобна дреболия да й попречи.

— О, просто ми хрумна, момко — каза Стенли Федърстоунхо Ъкридж скромно, интервюиран по-късно от нашия представител. — Ти ме познаваш. В един момент умът ми е празен лист, в следващия — бум! — хрумва ми някоя страхотна идея. Когато ми показа онази покана за бала, нещо загложди ума ми. После случайно срещнах в пивницата един тип, който работел в магазини „Уорнърс“. Приятен тип, доста пъпчив. Каза ми, че техният клуб „Танцувални мероприятия и разходки сред природата“ подготвял поредното празненство за полугодието. От дума на дума го убедих да ме запознае с почетния секретар и се договорихме. Този мъж ми хареса, момко. Голямо удоволствие е да срещнеш разумен човек, който разбира от бизнес. Уточнихме подробностите за нула време. Е, нямам нищо против да ти кажа, Корки, мойто момче, че най-сетне за пръв път в живота ми започвам ясно да виждам пътя си. Сега разполагам с известен капитал. След като изпратя на бедната малка Дора нейната стотачка, ще ми останат най-малко петдесет лири. Петдесет лири! Скъпи ми стари синко, от мен да знаеш, няма граница — абсолютно никаква граница пред онова, което мога да постигна с пет десетарки в джоба. Отсега нататък съвсем ясно виждам пътя напред. Стьпил съм на твърда почва. Светът, мойто момче, е в краката ми. Нищо не може да ми попречи да натрупам огромно състояние. Не преувеличавам, стари друже — огромно състояние. Ами че след година, по моите при това съвсем скромни сметки… — В този момент нашият представител напусна бързо сцената.

Както може да се очаква от човек със светъл оптимизъм и вяра в живота като Ъкридж, цялата тази история отдавна е причислена към доказателствата, подкрепящи тезата, че в този наш свят всяко зло в края на краищата се оказва за добро. В нея отначало докрай той вижда пръста на Съдбата. И когато иска да представи аргумент в потвърждение на теорията си, че за добродетелните и де ните има изход от всяко трудно положение, точно епизод той прилага като Веществено доказателство. Може да се каже, че началото на тази история беше положено в Хей маркет един следобед в средата на лятото. Обядвахме за моя сметка в ресторант „Пал Мал“ и тъкмо излизахме, когато един голям и лъскав автомобил отби до тротоара, а шофьорът скочи от седалката, отвори капака на двигателя и започна да бърника вътре с чифт клещи в ръце. Ако бях сам, щях да се задоволя само с небрежен, бегъл поглед и да отмина, но за Ъкридж гледката как някой друг работи винаги представляваше неустоим интерес, затова той ме хвана за ръката и ме поведе да помагам в оказването на морална подкрепа на труженика. Приблизително две минути след като започна да диша настойчиво във врата на мъжа, последният, очевидно разбрал, че онова, което гъделичка косъмчетата по тила му не е нежен юнски вятър, погледна раздразнено нагоре.

— Ей! — направи опит да протестира той. После раздранението му отстъпи място на нещо, което — като се има предвид, че беше шофьор — можеше да мине за сърдечност. — Здрасти! — поздрави той.

— О, Фредерик, здрасти — каза Ъкридж. — Не те познах. Това ли е новата кола?

— Аха — кимна шофьорът.

— Мой приятел — като се обърна към мен, обясни Ъкридж набързо. — Запознахме се в една кръчма. — Лондон беше пренаселен от приятели, с които Ъкридж се беше запознавал в една или друга кръчма. — Какъв е проблемът?

— Придърпва — каза шофьорът Фредерик. — Ей сега ще я оправя.

Увереността в собствените му способности се оказа оправдана. След малко той се изправи, затвори капака и избърса ръцете си.

— Хубав ден — каза той.

— Чудесен — съгласи се Ъкридж. — Накъде си тръгнал?

— Трябва да ида в Адингтън. Да взема началството, играе голф там. — За миг той се поколеба, после размекващото въздействие на лятното слънце очевидно взе връх. — Искате ли да ви закарам до Ийст Кройдън? Оттам можете да вземете влак обратно.