П. Удхаус - Ъкридж

Странната сива безнадеждност, която винаги ме измъчваше при срещите ми с големи групи хора на литературата, още повече се задълбочи при мисълта, че всеки миг мога да се сблъскам с мис Джулия Ъкридж. Обикалях из залата нащрек — като котка, озовала се в непозната уличка, която във всяка сянка вижда неприятел, готов да я замери с тухла половинка. От предстоящата среща не очаквах нищо друго освен неловкост и смущение. Урокът, който бях научил от предишната си среща с нея беше, че ако искам да бъда щастлив, трябва да се държа колкото е възможно по-далеч от мис Джулия Ъкридж.

— Извинете!

Моите предпазни мерки се бяха оказали крайно неефективни. Тя ме беше издебнала изотзад.

— Добър вечер — казах аз.

Няма никакъв смисъл подобни сцени да се репетират предварително. Всички предвиждания и очаквания отиват директно в коша. Когато влязох в тази зала, най-сериозно смятах, че ако срещна дяволската романистка, щях да изпитвам същото изпълнено с плахост усещане за вина и малоценност, което се беше оказало така пагубно за мен в Уимбълдън. Бях пропуснал да взема обаче предвид факта, че този болезнен за мен сблъсък се беше случил на неин терен и че от самото начало съвестта ми далеч не беше чиста. Тази вечер условията бяха различни.

— Вие член ли сте на клуб „Перо и мастило“? — попита с леден тон лелята на Ъкридж.

Нейните студени сини очи бяха вперени в мен с израз, който не беше точно отвращение, а по-скоро смразяващо и критично презрение. Така придирчивата готвачка гледа торния бръмбар, попаднал незнайно как в нейната чиста кухня.

— Не — отговорих аз. — Не съм.

Чувствах се самоуверен и готов за схватка. За мен тази жена беше истинска напаст божия и аз се опитах да изразя това свое убеждение с езика на очите.

— В такъв случай, кажете ми, моля, какво правите тук? Това е частен бал с танци.

Е, всеки си има своите моменти. Чувствах се така, както, предполагам, се е чувствал Билсън Тупалката по време на скорошния си двубой с Алф Тод, когато е видял своя противник да пристъпва към него свалил гарда, готов да получи нокаутиращ удар.

— Редакторът на „Светски вестник“ ми изпрати покана. Иска да напиша репортаж за събитието.

Ако аз се чувствах като Билсън Тупалката, лелята на Ъкридж сигурно се чувстваше съвсем като мистър Тод. Беше обезвредена, отровният й зъб — счупен, ноктите й — подрязани. В миг аз се бях преобразил от торен бръмбар в богоподобно същество, способно, ако спечелят благоразположението му, да осигури онова славословене, което е така скъпо на сърцето на всяка романистка. А тя не беше спечелила моето благоразположение. От всички тъжни слова, произнесени от човешка уста или написани от човешка ръка, най-тъжните са: „А можеше“. Ще бъде преувеличено да твърдя, че ченето й увисна, но болката от този злочест момент я накара да разтвори устни в нещо подобно на отчаяние. Ала тази жена беше направена от доброкачествен материал. Тя веднага се окопити.

— Журналистически пропуск — промърмори тя.

— Журналистически пропуск — като ехо повторих аз.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Няма защо.

Тя отмина.

Аз възобнових огледа си на танцуващите вече доста по-спокоен. От пиедестала на сегашното ми приповдигнато настроение те не изглеждаха толкова зле, както преди няколко минути. Някои от тях, всъщност голяма част от тях, имаха почти човешки облик. Дансингът се беше понапълнил и дали защото се дължеше на моето въображение или не, атмосферата сякаш беше станала по-задушевна. Все още оставаше старото впечатление за погребална церемония, но сега човек можеше да приеме, че става дума за не толкова официална, а доста приятна погребална церемония. Започнах да изпитвам задоволство, че съм дошъл.

— Извинете!

Мислех си, че съм приключил с тази история завинаги, затова се извърнах с известно недоволство. Гласът, който се беше обърнал към мен, беше изискан тенор, а мъжът, влязъл в полезрението ми, имаше вид на изискан тенор. Той беше млад и възпълен, с царствена прическа и пенсне, завързано с черна връв.

— Извинете ме — каза този млад мъж, — вие член ли сте на клуб „Перо и мастило?“

Моето раздразнение се стопи, защото изведнъж си дадох сметка, че погледнато от правилния ъгъл, твърдият отказ на тези хора да приемат, че аз мога да бъда един от тях, беше доста ласкателно. Несъмнено, помислих си аз, те се чувстваха в положението на собственика на един нощен клуб, който, даден на съд за оклеветяване на млада дама, която отказал да пусне под предлог, че не била подходяща личност за контакти с посетителите на заведението му, обяснил на съдията, че направил това като комплимент към нея.