П. Удхаус - Ъкридж

— Корки, мойто момче — сериозно заяви Ъкридж, — за човек, затънал като мен до уши в смрадта, нито една идея, която има шанс да проработи, не е глупава. Не мислиш ли, че тази ще свърши работа?

— Може и да свърши — признах аз.

— В такъв случай, ще опитам. Мога да разчитам на теб да изиграеш ролята си, нали?

— Но откъде съм разбрал, че леля ти е болна?

— Много просто. Обадили са се от нейната къща, а ти си единственият човек, който знае къде ще прекарам вечерта.

— А ще се закълнеш ли, че това е всичко, което искаш да направя?

— Абсолютно всичко.

— Няма да ме закараш там и да ме натопиш за нещо друго?

— Старче!

— Добре — казах аз. — Интуицията ми подсказва, че нещо ще се обърка, но предполагам, че трябва да го направя.

— Ето това са думи на истински приятел! — възкликна Ъкридж.

В девет часа на следващата вечер аз стоях на стълбите на Балбриган в очакване някой да отговори на позвъняването ми. Във виолетовия сумрак се прокрадваха котки, а от един осветен прозорец на сутерена се разнасяше подрънкване на пиано и долитаха гласове, пеещи някакъв скръбен химн. Разпознах този на Ъкридж, който се извисяваше над останалите. Той изразяваше с енергия, която за малко да счупи стъклото, желание да бъде малко дете, непознало грях и това още повече подсили собственото ми мрачно настроение. Дългият опит, който имах с находчивите замисли на Ъкридж, ме беше научил да бъда фаталист по отношение на същите. Независимо от многообещаващите изгледи за успех, почти винаги се оказвах забъркан в някакви кошмарни каши.

Вратата се отвори. Появи се прислужница.

— Тук ли е мистър Ъкридж?

— Да, сър.

— Мога ли да го видя за момент?

Последвах я в гостната.

— Един джентълмен, който иска да види мистър Ъкридж — обяви прислужницата и ме остави да изиграя ролята си.

Усещах се доста странно. Изпитвах паника, от която устата ми беше пресъхнала и изведнъж си дадох сметка, че това е същата онази сценична треска, която бях изпитал преди години, когато поради недостиг на таланти в училището, бях избран да изпея песен по време на годишната продукция. Погледнах към пълната с Прайсовци стая и езикът ми изневери. Над етажерката край стената висеше провесен на корда зловещ на вид препариран гларус с разперени криле. Човката му беше зейнала, а очите му гледаха язвително. Усетих, че съм се втренчил в него като хипнотизиран. Той сякаш от пръв поглед беше прозрял намеренията ми.

Ъкридж ми се притече на помощ. Невероятно спокоен в тази страховита стая, той приближи да ме поздрави, блестящо облечен с фрак, лачени обувки и вратовръзка, в които познах моята лична собственост. Както винаги, когато беше оплячкосал гардероба ми, той излъчваше богатство и почтеност.

— Искал си да ме видиш, момко?

Той ме погледна многозначително и аз се окопитих. Бяхме репетирали внимателно тази малка сцена докато обядвахме и започнах бързо да си припомням диалога. Успях да се отърся от хипнотичното въздействие на пернатото грозилище и започнах.

— Боя се, че имам неприятни новини, старче — тихо казах аз.

— Неприятни новини? — повтори Ъкридж, опитвайки се да пребледнее.

— Неприятни новини!

По време на репетициите го бях предупредил, че диалогът ще звучи също като някой водевилен номер на двама заядливи колежани, но той беше отхвърлил възражението ми като пресилено. Независимо от всичко думите ни прозвучаха точно така и аз усетих как ме облива топла вълна и се изчервявам.

— Какво има? — развълнувано попита Ъкридж, като ме хвана за ръката със сила, равна на конска захапка.

— О-о-о! — извиках аз. — Леля ти! Току-що ми телефонираха от дома й — продължих аз, набирайки скорост, — за да ми кажат, че отново е получила криза. Състоянието й е много тежко. Може би вече е твърде късно.

— Вода! — каза Ъкридж, като се олюля и сграбчи жилетката си — или по-точно моята жилетка, която твърде непредвидливо бях пропуснал да заключа. — Вода!

Играта му беше превъзходна. Дори аз, колкото и да ми се искаше да престане да съсипва една от най-хубавите ми вратовръзки, трябваше да призная това. Предполагам, че се олюля толкова убедително заради опита от множеството удари, които беше изтърпял от Съдбата през живота си. В стаята нямаше вода, но цяла орда от невръстни Прайсовци мигом се втурна да потърси вода, а през това време останалите членове на семейството се скупчиха около разстроения мъж, загрижени и изпълнени със съчувствие.

— Леля ми! — изстена Ъкридж.