Робърт Паркър - Може би сън

Аз й се изсмях. Тръгнах към тя. Видях как пръстчето й натисна по-здраво спусъка и побеля на върха. Бях на около шест стъпки от нея, когато тя започна да стреля.

Пистолетът изгърмя, но звукът бе лишен от плътност — слабо пукат под слънчевия блясък. Не видях никакъв дим. Отново спрях и се ухилих.

Тя стреля още два пъти, много бързо. Не допусках, че някой от изстрелите би пропуснал целта си. А в малкия револвер имаше пет патрона.

Не исках да ми изстреля последния патрон в лицето, затова отскочих бързо встрани. Тя стреля много внимателно, без изобщо да се притесни. Усетих горещия лъх на барута. Изправих се.

— Ей, ама ти си била много готина — казах аз.

Ръката, в която държеше празния револвер, силно затрепери. Револверът падна на земята. Устата й започна да потръпва. Цялото й лице стана безформено. След това главата й се изви наляво и на устните й се появи пяна. Дъхът й излизаше от устата със свистене. Тя се олюля.

Хванах я, преди да падне. Вече беше в безсъзнание. Разтворих с две ръце челюстите й и натиках една сгъната носна кърпа между тях. За тази цел трябваше да употребя цялата си сила. Вдигнах я и я занесох в колата. След това се върнах за револвера и го пуснах в джоба си. Седнах зад волана, дадох заден ход и подкарах по обратния път, откъдето бяхме дошли, по прорязания от коловози път, през портата, нагоре по хълма, към къщи.

Кармен лежеше в единия ъгъл на колата, без да мръдне. Бях изминал половината от алеята за автомобили, преди тя да се разшава. Тогава внезапно отвори очи, огромни и безумни. Седна.

— Какво се случи? — задъхано попита тя.

— Нищо. Защо?

— О, да, нещо се е случило — изкиска се тя, — подмокрила съм се.

— Винаги е така — казах…

Изправих се, излях остатъка от питието си в умивалника и изплакнах чашата. Навих ръкавите на ризата и наплисках лицето си. Затворих прозореца и тръгнах към жилището си в Хобарт Армс. Надявах се, че ще мога да поспя.

Може и да съм сънувал. Не помня.

На сутринта, когато влязох в кантората, телефонът вече звънеше. Беше Полин Сноу.

— Марлоу — поде тя, — може да ти се стори, че говоря несвързано, но един от местните пустинни плъхове разправя, че близо до имението на Рандолф Симпсън имало цяла яма, пълна с трупове. Старецът е пиян почти през цялото време, та нищо чудно и да му се привиждат разни неща.

— А защо смята, че ямата е пълна с трупове?

— Ами всичко наоколо било в кръв.

— Затвори слушалката и погледни през прозореца — рекох аз. — Ще видиш колата ми отпред.

Когато пристигнах в редакцията на вестника, Полин ме посрещна с пълна кана чай с лед.

— Поразучих туй-онуй за корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“, а и за Рандолф Симпсън, понеже донякъде ти повярвах, че и той е забъркан.

Сипах си захар в чашата с чай, където сред леда се мъдреше и резен лимон. Почаках да се разтвори и течността да се избистри. Горещината в пустинята е повече от осезаема, тя прониква навсякъде.

— Взех да разпитвам, уж между другото, дали някой е чувал за корпорацията. Дали не знаят нещо по-особено за Рандолф Симпсън. Доста хора познавам тук, а и как иначе? Половината ми проклет живот мина из тези места. Приказката тръгна. Пръв се яви Сесил Колмън, шефът на полицията. Поиска да знае защо съм разпитвала, пък аз му обясних, че на нас вестникарите това ни е работата. Посъветва ме да не задавам много въпроси. Аз пък му рекох, че ще пусна уводна статия за това, как местните полицаи арестуват само случайни нарушители на скоростта. Според него и това не бивало да правя. Поразменихме си любезности и той ми обеща в най-скоро време отново да ме посети.

— Опасно е такъв човек да ти стане враг.

— На моите години, Марлоу, дори врагът е за предпочитане пред скуката.

— А ямата с трупове?

— Шорти, пустинният плъх, за който ти споменах, разбрал от някого, че се интересувам, и се отби при мен. Имал готова история за вестника. Налях му уиски и той се разбъбри. От доста време обикалял една изоставена мина — то на пустинните плъхове това им е работата, търсят в прахоляка изостанали златни песъчинки — и се натъкнал на някакво отклонение в шахтата, цялото в засъхнала кръв. Шорти се кълне, че с очите си го е видял. Та реших, че най-добре е и ти да знаеш. От това може и нищо да не излезе…

— Съобщил ли е в полицията? — попитах аз.

— Твърди, че не е, и сигурно не ме лъже. Шорти е от хората, дето стоят далеч от Сесил.

— А Върн?