Робърт Паркър - Може би сън

— Чист… вятър!

— Това си го знаем само ние с теб. В състояние ли си да убедиш областния прокурор? Ами съдията? Ами заседателите? Знаеш отговорите на тия въпроси, Марлоу.

— Да я прибирам ли? — попита служителят. Олс кимна. Чекмеджето се плъзна плавно по добре смазаните релси.

Ние с Олс излязохме навън, където животът все още продължаваше, а слънцето на небосклона бе с цвета на стара медна монета в този късен следобед.

Движението бе понамаляло, Олс изключи сирената и се вляхме в потока коли, насочил се към Холивуд.

— Мога да ти предложа и още нещо, над което да помислиш, Марлоу.

Дръпнал шапка над очите си, за да не ми блести залязващото слънце, се бях излегнал на седалката и се чувствах стар като света.

— Кажи — подканих го аз.

— Лола Монфорте — рече Олс. — Насеченият труп, който намерихме в каньона.

— Слушам те.

— Нали ти казах, че е била актриса, намерихме агента й. Разправя, че здравата го била загазила с пиячката и мъжете.

— И само това ли?

— Прекарала е известно време в „Рестхевън“, да й попритегнат бурмите.

Не помръдвах под шапката. И двамата замълчахме. На разклонението за Холивуд Олс отби вляво.

— Според нас тук отново е налице връзка със случая Стърнуд — рече Олс. — Сближават се, откриват, че имат общи вкусове. „Щом излезеш оттук, обади ми се“, ето как телефонът се появява на кибрита.

— Предполагам, нея също са я изписали излекувана — рекох аз.

— Познай де!

— Нямаш намерение да прибереш Бонсентир, така ли?

— Честно да ти кажа, надяваме се ти да ни помогнеш, Марлоу.

Ледена буца заседна в стомаха ми. Къде ли беше Кармен?

— Готово — обадих се изпод шапката. — За мен ще бъде удоволствие.

В сградата нямаше жива душа. Седях на тъмно в кантората, отпивах по глътка уиски и зяпах през отворения прозорец в горещата калифорнийска вечер. По булеварда долу се стрелкаха коли, от време на време изръмжаваше форсиран двигател. Неоновите реклами от близките сгради пръскаха цветни петна из цялата стая. Червените отблясъци създаваха впечатлението, че стените са опръскани с кръв.

Откакто се заех с този случай, на всяка крачка се натъквах на доктор Бонсентир, а все по-често и на зловещата сянка на Рандолф Симпсън, човека с многото пари и власт, онзи с извратените сексуални апетити. Кармен би трябвало да е при него и от мен се очакваше да я открия. Оттук нататък започваше трудното.

По всяка вероятност Симпсън бе свързан с далаверата за водните права. В такива случаи се разиграваха големи пари. Маса хора трябваше да бъдат подкупени, сплашени или и двете. А бе нужен и човек, който да дърпа конците и хич да не го е грижа, че тая сделка ще затрие живота на десетина хиляди от Невил Вали.

През прозореца долиташе миризмата на автомобилни газове и прегоряла мазнина. По-слаб бе ароматът на цъфнали храсти и стипчивото ухание на евкалиптови листа. Почти убит от бензина и кухните на ресторантите от Запад, от далечна Азия достигаше и полъхът на океана. Почувствах се стар, уморен и премачкан, сякаш ме бяха въргаляли в яма за чакъл.

Сетих се, че е време за вечеря. Нямах особено желание. Сетих се и за Вивиан, за обезобразеното й лице, за измъчената й от семейната трагедия душа, за докосването на устните й, за тялото й, притиснато към моето онази нощ в нейната спалня. Сетих се и за Ръсти Риган, когото така и не срещнах, свършил преди толкова време като Лола Монфорте и мисис Суейзи. Спокоен ли бе техният сън, питах се, или ги спохождаха видения? И какви бяха те? Може би кошмари? Когато изпаднех в Големия сън, щях ли и аз да имам кошмари? Един от тях положително щеше да бъде Кармен, в деня, когато ме помоли да я уча да стреля с малкия револвер, дето й го бях отнел, за да не пречука Джо Броуди.

Отново заобиколих ямата и нагласих консервената кутия в средата на дървеното колело. Беше великолепна мишена. Ако не улучеше кутията, Кармен вероятно щеше да уцели колелото. То можеше да спре един малък куршум. Обаче тя нямаше да улучи дори колелото.

Тръгнах обратно към нея. Когато я бях наближил на десетина стъпки и се намирах на ръба на ямата, тя ми показа всичките си малки остри зъби, вдигна пистолета и започна да съска.

Спрях като закован пред застоялата воняща вода на ямата.

— Стой, не мърдай, кучи сине! — заповяда ми.

Пистолетът се насочи към гърдите ми. Ръката й не трепваше. Съскащият звук се усили и лицето й придоби цвета на оглозган кокал, Състарено и погрозняло, то стана животинско, при това не принадлежеше на някое кротко животно.