Робърт Паркър - Може би сън

Май не успявах да го заинтригувам.

Разгледа ръката, с която допреди малко държеше кифличката, и близна една троха от показалеца.

— Една вечер от някаква кола, регистрирана на „Невил Риълти Тръст“, се изсипаха двама юначаги и ме предупредиха да стоя далеч от Рандолф Симпсън.

Градения сви рамене.

— Казаха ми да не се занимавам и с доктор Бонсентир. И да не търся Кармен Стърнуд.

Градения тупна ръце една в друга, да не би да е пропуснал да оближе някоя троха. После се приведе напред, извади пура от кожената кутия, захапа я и поднесе настолната запалка.

— Как ти беше името? — попита той.

— Марлоу.

— Виж, Марлоу, влизам ти в положението. Но да ти кажа право, това не е мой проблем и вече му отделих достатъчно време, нали ме разбираш.

— Все пак не знаеш ли случайно къде е Кармен Стърнуд?

— Виж, Марлоу, пиша ти отличен, дето си толкова твърдоглав, но нито знам къде е, нито коя е, и пет пари не давам в какво се е забъркала. Ти, като си си наумил, че е при някой си Рандолф Симпсън, дето го рече, що не идеш у тях да го питаш?

Извадих една от моите картички и я сложих на бюрото пред Гардения.

— Ти преигра с това някой си Рандолф Симпсън , драги — рекох.

— Както кажеш — отвърна Гардения и тежко се изправи, при което ризата му се опна на шкембето. Протегна ръка. — Радвам се, че се отби.

Кимнах на протегнатата ръка.

— Стар съм вече да ме пързалят.

Онзи не се развълнува много. Усмихнат се облегна назад, взе чашата с кафе и отново се зачете в „Таймс“, като движеше пръст по редовете, а от пурата, която държеше в същата ръка, към тавана се точеше струйка дим.

На излизане оставих вратата отворена. Нека да му е за урок.

Морис Исаксън имаше правна кантора с две секретарки в Западен Холивуд, недалеч от пресечката на Хорн и Сънсет. Излегнал се в големия въртящ се стол, той бе вдигнал крака върху бюрото и съзерцаваше малките си обувки.

— Водни права — рече той замислено. — Това е термин на Запада. Източно от Мисисипи ги наричат крайречни. Означава, че всеки от собствениците на крайречни парцели има неограничени права върху водата в тази река. На запад от Мисисипи, където е доста сухо, получават водни права в зависимост от големината на парцела.

— И могат да се продават, така ли?

— Също и да се купуват — добави Исаксън. Той имаше тънки сиви мустачки, лъскава прошарена коса и голям нос. — Не говоря за крайречните права, те вървят със земята. Става дума за водните права, те могат да се купуват и продават.

— Има ли нещо незаконно в това?

— Точно толкова, колкото и във всяка една сделка. След като няма опит за измама, важат обичайните правила. Водните права по нищо не се отличават от всички останали.

— Значи ако изкупя всички водни права на дадена река, мога да правя каквото си поискам с водата?

— Да.

— Правителството откупува ли водни права?

— Разбира се, по целия Запад.

— Възможно ли е да наеме частна компания да свърши тая работа?

— Откъде да знам, Марлоу? Мене ако питаш, правителството си прави каквото иска.

Замълчах.

— Не искам да съм груб, Марлоу, но както си седя и те гледам как умуваш, не печеля нищо. А и консултацията за водните права не ми донесе кой знае колко.

— Оставам ти длъжник — рекох аз.

— Това се разбира от само себе си. Но ти нямаш и с какво да платиш. Е, ако някой ден загубя клиент, ще те наема да го върнеш.

Без да кажа дума повече, станах и си тръгнах. Когато се върнах в кантората, русолявият тип, който следваше Еди Марс по петите, седеше в чакалнята ми с опънати напред крака, нахлупил шапката си над веждите. Минах мълчаливо покрай него, отключих вратата, широко разтворих прозореца да влезе горещ въздух и седнах зад бюрото. След минута оня се довлече, наежен колкото два скорпиона.

— Еди иска да се отбиеш в клуба — рече той. Устните му едва помръдваха, докато говореше, а и шапката си трябваше да килне назад, че му пречеше да вижда.

— И какво от това?

— За една от Стърнудовите става дума — рече Блонди.

— Коя от двете?

— Вивиан. Еди смята, че трябва да дойдеш. Тя е в клуба. Някой се е опитал да й смени физиономията.

— Кой?

— Еди не каза. Рече само да те заведа.

— Сам ще се заведа.

Блонди поклати глава.

— Еди каза да те придружа.

Изправих се.

— Щом ще ме водиш, тръгвай. И по-далече стой, да не пострадаш.

— Друсат те нервите май — рече Блонди.

— И нерви ме друсат, и тая седмица ми писна от досадници.

Блонди само сви рамене.