Робърт Паркър - Може би сън

— Ти познаваш ли го?

— Ъхъ. Къде се намира шахтата? — поинтересувах се аз.

— В югоизточна посока — обясни Полин. — Ще те закарам.

— Няма нужда.

— Работила съм за криминалната хроника, Марлоу. Бая кръв съм видяла. Няма да ме уплаши.

— Аз пък се плаша.

Качихме се в нейния пикап и поехме с прекалено висока за тези пътища скорост. А вероятно скоростта си беше наред, но за мен бе твърде голяма. Бързо се примирих. Движехме се на югоизток през напечената от слънцето равнина. Само тук-там се мяркаха сухи трънаци и величествено застинали в неподвижния въздух кактуси сагуаро. Черният път скоро се превърна в два изровени коловоза и пикапът дрънчеше, сякаш всеки миг ще се разпадне.

Най-сетне стигнахме мината. На около двеста метра от пътя, прокопан в лекото възвишение, зееше тунел, укрепен с греди и груба зидария. Релсите, по които се бяха движили вагонетките, едва личаха и в тишината се чуваше единствено пустинният вятър, който на стотици мили наоколо не срещаше друго препятствие освен редките валма сухи тръни. Щом отминахме входа, воят на вятъра позаглъхна, изтъня като свирка на далечен влак. Полин Сноу запали фенер и се насочихме към лекото разширение в тунела, преди да завие надолу. Стените и чакълената настилка бяха покрити със спечена кръв. Миризмата й изпълваше въздуха, вече не така силна, но ясно различима. Огромни кървави петна по стените и засъхнали локви по земята около стърчащите тук-там камъчета. Полин шумно пое въздух.

— Да беше останала при колата — обадих се аз.

— Няма ми нищо.

Светлината бавно обиколи тунела. На една от стените върху червения камък на височина човешки бой чернееше кървав отпечатък от ръка. Там, където кръвта бе плисвала, ясно личаха струи, стичали се бавно надолу.

Наведох се да разгледам по-добре засъхналите локви, чиято повърхност лъщеше на светлината на фенера. Винаги съм се удивлявал колко много кръв побира човешкото тяло. Сред облите камъни зърнах метален предмет.

— Ето там — рекох аз и Полин насочи светлината към мястото. Вдигнах от земята хирургически трион. Държах го внимателно, макар да си давах сметка, че шансовете да открием ясен отпечатък са толкова нищожни, колкото от шахтата да изскочи дух, който да ни разкаже какво се е случило. Бавно пристъпих още по-навътре. Намерих и скалпел. Вдигнах и него. Тук нямаше нищо повече. Продължихме за всеки случай още малко надолу, но нищо не открихме. Върнахме се при локвите кръв.

— Какво ще кажеш? — попита Полин.

— Сега вече зная къде е била убита Лола Монфорте — отговорих аз.

— Оная насечената от Лос Анжелис? И според теб тук са я нарязали, така ли?

— Да. Колко ли далеч оттук е имението на Симпсън?

Върнахме се по същия път. Носех хирургическия трион и скалпела.

Отвън успях да разчета името на производителя върху острието близо до дръжката, единственото място, където нямаше кръв — Уилямсън Сърджъри. Поех дълбоко горещия пустинен въздух, за да прогоня миризмата на кръв, заседнала в дробовете ми.

— Може би и в момента се намираме в имението на Симпсън — рече Полин. — Той притежава близо две трети от цялата околност.

— Дали да не пообиколим? — предложих аз. — Не може да не живеят и други хора тук.

— Както кажеш.

Качихме се в пикапа. Скрих триона и скалпела зад седалката. След двайсетина минути стъпихме на павиран път.

— И шосето е собственост на Симпсън — рече Полин. — Води до къщата. Той си го поръча.

— Всеки би го сторил.

Поехме на юг и след около петнайсетина минути в далечината сред пустинята съзряхме картина от „Хиляда и една нощ“. Триетажна постройка, увенчана с кула, оградена с висока каменна стена, в която се отразяваше слънцето.

— И без ров? — удивих се.

— Може би е от вътрешната страна. Не зная.

Когато наближихме, забелязах натрошени стъкла върху зида. Над тях надничаха корони на дървета, което означаваше, че вътре има вода. Къщата и оградата бяха боядисани в убито розово, което залязващото пустинно слънце насищаше с багрите си. Полин спря на стотина метра от крепостта, без да изключва мотора. За първи път, откакто я познавах, ми се видя уплашена.

— Изглежда, Симпсън не обича неканени гости — подхвърлих.

— Никак дори.

Пустинното имение на Симпсън приличаше на малък град. Зад стената се виждаше писта, без съмнение за самолета на Симпсън. Бодлива тел ограждаше бетонната й настилка и сградите в дъното.

— Добре е да не се задържаме дълго — рече Полин. Тя несъзнателно натискаше педала за газта.