Робърт Паркър - Може би сън

Завих по Норт Фигероа Стрийт, минах през Хайланд Парк и Елижан Парк и излязох на Сънсет, откъдето поех на запад покрай павилиончета за хамбургери, розови будки, които предлагаха хот-дог, и погребални бюра, наподобяващи мисионерски черкви, кукленски ресторантчета, прилични на гръцки храмове или провинциални френски странноприемници. Тук-там изникваше скромна, измазана с гипс къщичка или простичко сглобяемо бунгало с просторни веранди отпред, които ми напомняха, че сред бутафорията все пак живеят хора, не много наистина, но достатъчно, за да напомнят, че някога и Лос Анжелис е бил приятно и спокойно местенце, огряно от слънцето.

В Холивуд стигнах късно, така че не ми оставаше нищо друго, освен да се прибера вкъщи и преди да заспя, да обмисля всички онези неща, които не можех да докажа. Това и направих.

Цяла нощ сънувах окървавени стени и сутринта се събудих с усещането, че не съм мигнал. Сумракът навън можеше да те заблуди, че утрото още не е настъпило. Към горещината се бе прибавило и смазващото напрежение на предстояща буря. Отворих прозореца, огледах се и над главата ми проехтя първата гръмотевица. На север светкавици една след друга прорязваха небосклона и сякаш само хълмовете все още задържаха дъжда, който се лееше отвъд в долината Сан Фернандо. Нова ярка светкавица, този път много по-близо, почти мигновено последвана от гръмовен тътен.

Отидох в кухнята да си направя кафе и тъкмо пълнех филтъра, когато дъждът се стовари като ураган. Запътих се да затворя прозореца, но пороят се лееше като отвесна стена и нямаше опасност да влезе вътре. Долу на Франклин Авеню струите отскачаха от горещия паваж и се смесваха с изпаренията. Тук-там се бяха образували локви и неколцината минувачи тичаха да намерят прикритие, заслонили глави с вестници и чанти. Листата на дърветата блестяха, окъпани от дъжда, който се изливаше от облаците, надвиснали току над покривите. Не виждах хълмовете. Небето бе снишено и само светкавиците успяваха да разцепят плътната водна пелена.

Закусих, сложих си шлифера и тръгнах за работа. Температурата бе паднала с шест-седем градуса и пороят над главата ми обещаваше да трае поне до края на деня, че и на следващия. Колите се движеха със запалени фарове, по къщите светеха лампи и внасяха известно оживление в сивия мрак. Движех се на запад по Франклин, при Хайланд се спуснах по Сънсет и оттам по Лоръл Каньон се изкачих към Мълхоланд. Очаквах всеки миг чистачките да капитулират пред стихията и напрегнато се взирах в пътя. В колата бе нетърпимо влажно, но изобщо не обръщах внимание на това. Имах план. Не можех да спипам Симпсън, нито да докажа, че върши нещо незаконно, макар че нямаше начин да забогатееш в тази огромна прекрасна страна, без да си направил нещо незаконно. Дори не знаех къде се намира Симпсън вътре в крепостта, точно зад коя стена. Това, което знаех, бе къде е доктор Клод Бонсентир, че е свързан със Симпсън и че ако го наблюдавам достатъчно дълго, връзката може и да излезе наяве. Надявах се той да ме заведе до Симпсън. Нищо чудно Симпсън да го посети. Нищо чудно някой търсач на таланти от Метро Голдуин Майер да ме забележи и да ми предложи договор. Планът ми не беше нещо изключително, но така или иначе, по-добър не можех да измисля и реших, че вместо да седя вкъщи и да решавам шахматни задачи, по-добре да видя какво ще излезе.

Едва-едва лазех нагоре по Лоръл Каньон, предпазливо навлизах във всеки от острите завои по стръмния път, по-хлъзгав от пътя към ада, заслепяван от насрещните коли, уплашени да не пропаднат в пропастта; на който не му стиска, да не припарва по тия места.

Внимателно взех завоите на детелината над Мълхоланд Драйв и навлязох в Колдуотър Каньон. Спрях на самия път над клиниката, намерих прикритие зад храсти азалия и започнах наблюдението си. Поседях доста време. Отпивах от бутилката ръжено уиски, която държах в жабката. Наблюдавах. Палех цигара, развъртах капачката на шишето и пак отпивах, и наблюдавах. Натъпквах лулата, изчаквах добре да се разгори, смъквах стъклото един пръст, колкото да прогоня поне част от пушека и влагата, и наблюдавах. Така отмина първият ден. На следващия повторих всичко отначало. Дъждът не преставаше. Аз наблюдавах. И се сложи край на Пелопонеските войни. И построиха Акропола, и римския Форум, а аз отворих следващата бутилка ръжено уиски и все така наблюдавах. Следобедът тягостно се изниза. На третия ден дъждът понамаля и към обяд слънцето се показа, плахо и нежно. Нямаше я жегата, лек бриз откъм Тихия океан започна да разсейва просмукалата се влага. На дъното на бутилката бе останал един пръст, когато доктор Бонсентир, придружен от мексиканеца и оня с хубавия тен, излезе и се запъти към черния кадилак, паркиран отпред. Зад кормилото седна красавецът, до него помощникът му, а шефът отзад. Потеглиха и аз поех след тях. Когато си сам, следенето не е лесна работа и трудно можеш да останеш скрит дълго време. Бонсентир и приятелчетата му обаче, невъзмутими и безгрижни, навлязоха в търбуха на Колдуотър Каньон и после се отправиха на запад по Сънсет.