Робърт Паркър - Може би сън

— Ами може, стига да не говориш дълго.

— А даваш ли да си поемам дъх?

Мъжът пъхна банкнотата в страничния джоб на панталоните с цвят каки, отвори вратата и се подпря с гръб към мен. Това вероятно трябваше да означава, че ме оставя насаме. Набрах телефона на Сайпръс Клъб и поисках да говоря с Еди Марс.

— Тук е Марлоу. Намирам се близо до Палос Вердес, на един кей на около десет мили южно от Редондо. Мисля, че открих Симпсън.

— Ще остане ли по-дълго?

— Не знам. Намира се на кораб на около четвърт миля от брега; В момента е на котва.

— Стой там, храбрецо, идвам — рече Еди Марс.

— Имаш ли лодка? — попитах.

— Ще намеря.

— Е, добре — казах аз. — Не затваряй. Закрих мембраната с ръка.

— Как се казва това място? — попитах високо. Старият чудак край вратата се обърна с престорена изненада, все едно бях прекъснал мислите му.

— Това място ли?

— Да. Упътвам моя приятел.

— Феър Харбър.

Повторих го на Марс.

— Стой там, храбрецо. Тръгвам.

— Разбира се, Еди, в това време ще надуя гумените си криле.

Марс затвори, а след него и аз. От прозореца на бараката наблюдавах как моторницата отново се отдели от кораба и се насочи към кея. Облегнах се на плота, като нарочно оставих сакото ми да се разтвори, за да се види пистолетът.

— Виж какво — започнах аз, — казвам се Армстронг, таен агент съм на правителството. Подробности не мога да ти кажа, но разследваме нещо, свързано с кораба ей там. Гледай да не се раздрънкаш за телефонния ми разговор.

Моят домакин не отделяше поглед от дръжката на пистолета. А умът му беше все в джоба при десетачката.

— Дадено — рече той и усърдно закима с глава.

— Дадено, капитане. Та аз съм изкарал десет години във флотата, на мен може да се разчита.

— Хубаво — рекох. И сетне добавих: — Мълчиш си, и толкоз. — Колко пъти ми се е искало да бъда така строг с някого и сега ми беше паднал случай. Оня закима още по-енергично. Облегнах се на рамката на вратата в позата, която заемаха отегчените всезнайковци от правителствените служби.

Моторницата тъкмо спираше пред кея; морякът бе изключил двигателя и я бе оставил да се носи по инерция. Завърза въжето и с бързи стъпки се отправи към бараката. Едър, як мъж с лопатести длани и татуирана нимфа на дясната ръка. Изгледа ме хладно. Отстъпих и го пуснах да влезе.

— Трябва ми лед — рече той.

— Разбира се, сър. Вземете си направо от фризера. Пет или десет килограмов къс?

— Два по десет — отговори морякът. — Качи ги в лодката.

— Тук при нас важи правилото „плащащ — взимаш“.

— Чудесно. Аз ти плащам, а ти взимаш и носиш леда в лодката.

След кратко колебание старият чудак се обади:

— Готово, бе.

И се потътри към фризера отвън. Морякът го последва, спря до мен и подпря гръб на стената. В това време старецът, въоръжен с куки и гумено платно, извади леда и го занесе в лодката.

— Приятно подухва — подхвърли морякът.

— Мда — отговорих аз.

— Занимаваш ли се с ветроходство?

— Не.

— Тукашен ли си?

— Ти да не си от статистическата служба?

— Не се горещи, приятелче, просто питам.

— Обичам да ме наричат приятелче — рекох. — А също и просто да ме питат.

— Не ти препоръчвам да ми се перчиш.

— Влизам ти в положението.

Морякът се позамисли и очевидно реши, че няма защо да си губи повече времето с мен. Отлепи се от стената и тръгна към лодката. Седна вътре, изчака старецът да се пребори с втората буца, после запали двигателя и шумно пое към кораба.

Моят домакин крачеше към мен с пламнало лице. Здравата се беше задъхал от усилието.

Намигнах му съучастнически. Той се прибра в бараката. Чаках. Напоследък май все това правех. И не изкарвах нищо повече от някой тупаник или заплаха с пистолет. Като приспаднем десетачката, която дадох на тоя тип за телефона, дотук бях с десет долара вътре. Така трудно щях да забогатея.

На около петстотин метра от мен „Рандолф Рейнджър“ спокойно се полюшваше на котва, придвижван едва-едва от леките вълни отвъд прибоя. Отговорите на много въпроси бяха скрити в това корито сред вълните. Нищо чудно там да бе и Кармен, нежна като калинка, но с много по-малко ум в главата, да не говорим за морала й на истинска хиена. А ето го и Марлоу, готов да я спаси. И Рандолф Симпсън, когото никога не бях срещал, маниакален убиец, безочлив крадец, плюс Бонсентир с неговия мексиканец и навярно поне още шестима биячи долу в трюма. Прекрасна дружина, горях от нетърпение да се поразговоря с тях. Идеалната компания. Марлоу, за когото всички врати са отворени, чудесно си пасва с убийци и психопати, приятел на всички, човек на Еди Марс — комарджия, цар на пищова, завършен мошеник. Небето и морската вода се надпреварваха в сините багри, а въздухът искреше на слънцето, заиграло по водните пръски. Малка яхта, кеч, заобиколи носа на юг и щом приближи брега, пусна котва. Стройно момиче с равен тен и светлоруса коса скочи в лодката, вързана отзад, и загреба към брега. Носеше моряшка блузка, бели шорти и гуменки, а слънчевите очила бяха толкова големи, че закриваха почти изцяло горната половина на лицето й. На палубата на яхтата млад мъж в същото облекло намота свободното въже на котвата и прибра главното платно. Момичето поръча лед, един хляб, разни дреболии, сложи покупките в кафяв плик и тръгна да се връща. Моят домакин отново се запрепъва под тежестта на огромната буца. Краката на момичето бяха като излети, с цвета на отлежало шери. Усмивката, с която благодари на стареца, би разтопила леда, ако той все още го държеше в ръце. Любезният чудак й отвърна с глуповато хилене, после тя се отблъсна от кея и с къси леки загребвания се отдалечи към яхтата. Ние двамата продължихме да я наблюдаваме, додето главното платно отново се разпери. Яхтата се понесе бавно, излезе от залива и някъде на север се загуби от поглед. Останахме отново сами. Аз, чудатият старик и „Рандолф Рейнджър“.