Робърт Паркър - Може би сън

Младежът, когото бях срещнал и преди, се излежаваше на шезлонг край басейна, наблюдаваше пациентите и се грижеше за слънчевия си загар. Никъде не успях да открия мексиканеца или доктор Бонсентир. Приклекнах зад почти изсъхнал дъб и продължих наблюдението. Играта долу вървеше бавно, а когато слънцето се изкачи високо над хоризонта и прогони последния прохладен нощен полъх, младежът премести стола си под сянката на голям плажен чадър. Разлистваше вестник и от време на време хвърляше поглед на своите подопечни. Не след дълго той се отпусна назад, вестникът покри лицето му и той замря. Моментът беше изключително подходящ. Спуснах се надолу.

Склонът бе почти вертикален, но осеян с изгорели от слънцето борчета и хвойнови храсти, в които се вкопчвах, за да не падна, така че, когато стигнах на игрището, едва ли по мен бе полепнала пръст, колкото да си посадя спанак. Дори за питомците да бе необичайна гледката на спускащ се по склона алпинист, те с нищо не го показаха. Невъзмутимо продължиха да удрят дървените топки със своите стикове и с едва прикривано удоволствие отпращаха топката на своите противници далеч от вратичката. Младежът не се помръдна.

Имаше нещо странно в тази игра на крикет. Разбрах го едва след минута, докато се изтупвах от прахта и полепналите камъчета. Играта се провеждаше в пълно мълчание, нарушавано единствено от почукването на стиковете в топките и някой и друг доволен кикот. Жената във вечерния тоалет носеше дълги ръкавици и сребристи пантофки на висок ток. Един от мъжете бе облечен в бледожълт костюм на тънки райета. Тоалета му допълваха почти бяла жилетка, светли обувки и яркозелена копринена връзка с широк уиндзорски възел. Повече от ясно, че бяха натъпкани с лекарства до козирката. И в играта следваха някаква своя хармония, непонятна за мен.

С безшумни стъпки минах покрай заспалия пазач и през задния вход се вмъкнах в познатата, подобна на селска къща главна сграда. Вътре беше хладно и тъмно. Озовах се в стаята за игри. Два билярда и пинг-понг. Покрай една от стените — маси за игра на карти, а от другата страна нисък бар с наредени край него столчета, където навярно сервираха мляко и сладкиши или може би опиум и етер в гарафа.

Тръгнах по дългия коридор вляво покрай стаите на пациентите. В първата нямаше никой, във втората зърнах съсухрена старица в нощница на цветя, обточена с дантела покрай шията. Сивата й коса обрамчваше лицето с изкуствените вълни на студено къдрене. Трябва да е била красива на младини, личеше си по кокетно наклонената глава и изящната стойка на дребничкото й тяло. Държеше в скута си голям албум, който разглеждаше през очила с телени рамки. Табелата на вратата гласеше: мисис Норман Суейзи.

— Добро утро, мисис Суейзи — поздравих аз. Жената вдигна поглед и се усмихна.

— Здравейте — каза тя.

— Аз съм доктор Марлоу. Как сте днес? Тихо затворих вратата.

— Много съм добре. Сутринта се опитах да зърна къщата си през прозореца, но май не успях. Вие виждате ли я?

— Къде живеете, мисис Суейзи?

— Там някъде — усмихна се малко объркана тя и посочи към прозореца. — Някъде там.

Кимнах и погледнах през прозореца.

— Аз също не я виждам.

— Търся я. Търся я през цялото време, но все не успявам да я открия.

Пристъпих напред и сега вече можех да разгледам по-добре книгата в скута й. Това бе луксозно порнографско издание с най-отвратителните снимки, които някога бях виждал. От онези долнопробни лъскави книги, които Артър Гуин Гайгър продаваше незаконно в магазина на булевард Холивуд близо до Лае Палмас на баснословни цени. Но това беше много отдавна, още преди да убия Лаш Канино.

Възрастната дама бе загубила интерес към мен и разглеждаше внимателно своята книга. От време на време плюнчеше палец, за да обърне страницата. Сведена над нея, тя приличаше на малко крехко врабче. На бюрото до стената и на нощното шкафче се виждаха купища подобни албуми, добре подвързани, скъпи и по-гнусни от най-гнусната обществена тоалетна.

Жената вдигна очи и забеляза заинтригувания ми поглед.

— Искате ли да разгледате някоя от моите книги? — попита тя. — Много ги харесвам. А вие?

— Не, мисиз Суейзи — поклатих глава. — Аз не.

— А според мен са чудесни — отсече тя. — И лекарите ми ги носят винаги, когато поискам.

— И доктор Бонсентир ли?

— Да… Невинаги лично той, понякога ги праща по един от младежите.

— Мисис Суейзи, познавате ли Кармен Стърнуд?

Жената отпусна ръце върху разтворената книга. Две жени и един мъж бяха преплели тела. Не липсваше нито една подробност. Опитвах се да не гледам натам.