Робърт Паркър - Може би сън

Оня все пак не се отказа от театъра, който разиграваше — погледна ме смразяващо и изчезна в тъмния коридор. Много скоро се върна.

— Мини оттук — рече той. Изражението му не се беше променило. Държеше се така, сякаш въобще не се интересуваше от мен. Възможно е и да не се преструваше.

Еди Марс си беше все същият. Хубава прошарена коса, сиви очи, ясно очертани вежди. Двуредният му костюм от каша бе в същата тоналност, ризата светлосива, връзката малко по-тъмна. Беше пъхнал ръка в джоба на сакото и само палецът стърчеше. Върху старателно изпиления нокът падаше светлина от голям прозорец с изглед към морето. Ламперията по стените завършваше с бордюр от дамаска. Камината бе запалена и миризмата на изгоряло дърво се смесваше с дъха на океана. В ъгъла се мъдреше все същият сейф и все същият сервиз за чай от севърски порцелан върху подноса. По всичко личеше, че не бяха го използвали от последното ми идване.

— Приятно ми е да те видя отново, храбрецо — ухили се Марс дружелюбно.

— Не ми се случва често да ми се радват толкова.

Мъжът насреща ми вдигна вежди. Лицето му бе загоряло от слънцето, гладко избръснато.

— Хората често пъти са жестоки — отбеляза той. — Да не би да имат повод за това?

— Все ги питам къде е Кармен Стърнуд — поясних аз.

Марс помръкна. Усмивката остана, но вече не така дружелюбна.

— Значи за това си тук, така ли? — попита Марс.

— Разбира се. Да не мислиш, че съм дошъл да ти поднеса почитанията си?

— Струваше ми се, че се разбираме, Марлоу.

— Не ми хвърляй прах в очите, Еди. Имаш вид на шампион по поло, паралия си, а и познаваш доста богати хора. Но си оставаш гангстер. С типове като Блонди наоколо, дето ти вършат мръсната работа.

— А теб какво те засяга? Да предположим, че си прав. Но за кого се мислиш всъщност? И ти криеш патлака под мишница. И ти закона го нямаш за нищо. Спомни си смъртта на Ръсти Риган. Разликата между нас двамата е, че аз печеля пари, а ти — не.

— Друга е разликата между нас, Еди. Аз просто отказвам да върша някои неща.

Усмивката не слизаше от лицето на Марс.

— И за какво ще ме питаш?

— Знаеш ли нещо за Кармен Стърнуд?

Марс отново сви рамене. Долавях шума на океана, чиито вълни се разбиваха в скалите в подножието на Сайпръс Клъб.

— Твърде малко. Почти толкова, колкото и ти.

— Знаеш ли къде е?

— Последното, което чух, е, че е постъпила в клиника някъде над Колдуотър Каньон.

— Няма я там.

— Да не е избягала?

Сега беше мой ред да свия рамене.

— Вивиан ли те нае? — попита Марс.

— Не — отговорих аз. — Тя е от ония, които ме карат да се откажа.

— Сече й умът на тази жена — отбеляза Марс.

— Каза ми също, че си й обещал да откриеш Кармен.

Марс замълча.

— Сериозно ли говориш? — обади се той.

— Предавам ти думите й.

— И защо трябва да го направя?

— По същата причина, по която скрои номера, че Ръсти Риган е избягал с жена ти. Просто защото си човек с меко сърце.

— С меко ли? — гръмко се изсмя Марс. — Трябва да ти призная, че с теб винаги ми е много забавно.

— Толкова забавно както онзи път, когато намерих жена ти, а Риган не беше с нея? И ти страшно се уплаши да не пропея, че може би Риган наистина е мъртъв? Или когато поръча на Лаш Канино да ме убие?

— Подцених те тогава, храбрецо. Всъщност как се справи с Канино?

— Твоята съпруга ми помогна. Мона Марс със сребърната перука.

— Бившата ми съпруга — уточни Марс.

— Колата на Канино беше паркирана пред фермерската къща в Реалито. Беше празна. А аз бях отзад, носех белезници, но не и пистолет. Онзи здравеняк Лаш излезе да ме довърши. Тикаше жена ти пред себе си.

Тя слезе по стълбите. Сега вече различавах бялото й вцепенено лице. Тръгна към колата. Яко прикритие за Канино, в случай че все още бях в състояние да му се изплюя в лицето. Сред плющенето на дъжда долових нейния равен слаб глас:

— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са замъглени.

Той изсумтя нещо и тялото на жената се разтресе, сякаш я бе ръгнал с пистолет в гърба. Тя тръгна отново и се приближи до тъмната кола. Сега вече го виждах: шапката му, част от лицето, огромното рамо. Жената застина на място и изпищя. Приятен за ухото, пронизителен писък, който ме разтърси като ляво кроше.

— Виждам го! — пищеше тя. — През стъклото. Зад волана е, Лаш!

Оня се хвана като шаран на въдица. Блъсна я грубо и се хвърли напред, вдигнал ръка. Още три изстрела блеснаха в тъмнината. И отново трошащи се стъкла. Един от куршумите мина през колата и звучно удари дървото до мен. Рикошетът проехтя и заглъхна в далечината. Но моторът продължаваше тихо да ръмжи.