Робърт Паркър - Може би сън

— С Норис не мога да говоря както с теб.

— Защо не? Ще му покажеш краката си… — И се плеснах по бедрото.

— Та той е иконом, за Бога, Марлоу. Какво, удоволствие ли изпитваш да ме унижаваш?

— Не те унижавам аз, ти сама го правиш. Просто търся истината.

— Истината! — избухна тя в невесел смях. — Какво, по дяволите, е истината? А и има ли някакво значение? Май по нищо не се различаваш от останалите. Ти самият притежаваш всичко онова, което ти се струва толкова важно. Честност. Справедливост. Гордост. Достойнство. — Тя поклати глава и отново се разсмя. Прозвуча по-скоро като вик на отчаяние и болка. — А нищо чудно да вярваш и в любовта.

— Онова, в което наистина вярвам сега, мисис Риган, е, че искам да открия Кармен.

— Но защо? Защо, за Бога, какво те интересува това? Нима има някакво значение за теб?

— С това си печеля хляба. Някой ме е наел да го свърша.

— Не си даваш дори сметка колко неприятности ще причиниш.

Сега вече нямах какво да отговоря, ето защо предпочетох да замълча. Гледахме се, без да продумаме. Вивиан въздъхна и се изправи.

— Съжалявам, Марлоу — промълви тя.

— Няма нищо. И аз съжалявам.

Тя се обърна и тръгна към вратата. Преди да я затвори, извърна лице, сякаш се канеше да каже нещо. Само тръсна глава.

— Вивиан — повиках я аз. Спря и се извърна.

— Целувката ми достави голямо удоволствие. Тя ме изгледа продължително и отново тръсна глава.

— Там е работата, че и на мен ми хареса.

Най-сетне затвори след себе си. Трябва да бе забравила за външната врата, защото не я чух да се хлопва.

След като Вивиан си отиде, затворих бутилката и я пуснах обратно в чекмеджето. Изплакнах чашите, измих ръцете и лицето си и се върнах на бюрото. Разлистих бележника си и се обадих тук-там. Доктор Клод Бонсентир не беше регистриран в Медицинския съвет на Лос Анжелис. Не фигурираше и в списъка на правоспособните лекари.

Напуснах кантората и се отбих в едно близко заведение да хапна. Бях позакъснял с обяда, а всички знаят какъв гладник е великият Марлоу. Сетне поех обратно към кантората. Кинаджиите тъкмо излизаха от прожекция и си разменяха хвалебствия за гледаните филми. Тротоарите бяха пълни с туристи, които старателно разчитаха имената на звездите по плочите. Ако някой известен киноартист случайно минеше покрай тях, те така и нямаше да го забележат. Недалеч от Китайския театър една група съзерцаваше отпечатъците от стъпки в бетона и слушаше обясненията на своя екскурзовод. Пред хотел „Рузвелт“ чакаше поредната смяна проститутки. Пристигнали бяха от Кеокук и Големите водопади с намерението да поемат пътя на звездите. Само дето не се получаваше. Вероятно някои бяха се появили на екрана в епизодични роли, но ето къде свършваха — на тротоара в късния следобед те очакваха настъпването на вечерта почти отчаяни. Холивуд, градът на секса и парите, бутафорно представление за туристите. Град, където типове като Бонсентир печелеха добри пари без документ за правоспособност, напълно неизвестни в лекарските среди и съвършено недосегаеми. Ура!

Май не остана човек, който да не се опита да ме убеди да се откажа от случая и след като до този момент бях спечелил ни повече ни по-малко от един долар, стори ми се най-разумно да се върна в кантората при бутилката и да се отдам на размишления за това колко прекрасно е да живееш в Холивуд, След като разбрах кое е най-доброто, се качих в колата и поех към Лае Олиндас да се срещна с Еди Марс. Ново доказателство за това колко съм разумен.

Сайпръс Клъб бе почти скрит сред горичка обрулени от вятъра кипариси, които вероятно бяха дали името на клуба. Навремето това е било богаташки дом, превърнат в хотел. И до ден днешен напомняше за някогашно богатство, позапусната постройка, потъмняла от морската мъгла, която рядко се разсейваше.

Когато пристигнах, портиерът все още не бе поел смяната си. Двойната врата, която отделяше входното фоайе от главния салон, стоеше широко отворена. Самотен барман се готвеше за вечерта, а прислужникът филипинец в бяло сако бършеше остарелия паркет. От мрака вдясно от мен неочаквано се появи мършав русоляв мъж с подпухнало белезникаво лице, почти лишено от израз. Това беше същият човек, когото заварих в дома на убития Артър Гуин Гайгър сред миризмата на етер и петна от кръв по килима.

И да ме беше познал, не се издаде.

— Подранил си бе, тарикат.

— Идвам при Еди.

— Той знае ли?

— Не.

— Е, значи няма да стане.

— Грешката ти е, че много филми си гледал. Кво ми се превземаш, тия от екрана се правят на интересни, защото не са никакви актьори. Върви кажи на Еди, че съм тук.