Робърт Паркър - Може би сън

— Забавен ли ме намирате — вдигна вежди той.

— Думи нямам. Не можете ли да ми кажете нещо за Кармен Стърнуд?

Бонсентир се облегна бавно на стола и отпусна долната си устна достатъчно, за да може безпрепятствено да почуква зъби с палец. Все така не ме изпускаше от поглед. Вероятно от мен се очакваше да се разлея като мокро петно в краката му.

— Защо питате? — процеди Бонсентир.

— Защото за това съм нает.

— От кого?

— От този, който ме ангажира — отвърнах аз.

— Той или тя?

— Има ли значение?

— Мога ли да узная името му?

— Защо ви е?

Бонсентир отпусна длани върху бюрото.

— Не ви липсва нахалство, мистър Марлоу. — Бонсентир леко се наклони напред.

— Това вече съм го чувал — отбелязах аз. — Отдавна се каня да взема мерки.

Докторът не промени позата си.

— Боя се, че дългът ми към пациентите налага да отклонявам всякакви случайни запитвания. Изключително много зачитам правото на личен живот на моите пациенти.

— Значи тя е тук?

— Чувствам се длъжен да се въздържа от коментар.

— Чух, че е напуснала. И че сестра й Вивиан Риган е накарала някакъв тип на име Еди Марс да я открие.

— Вие мисис Риган ли представяте?

— Не. Нейния иконом.

— Иконом ли? — Бонсентир бе готов да се разсмее, ако изобщо бе способен на подобно нещо. Тънките му мустачки трепнаха. — Скъпи мистър Марлоу, боя се, че неговият глас тук не се чува твърде.

— Вижте, докторе, има два начина да решим проблема. Предлагам ви да ми покажете Кармен Стърнуд жива и здрава или поне да ми посочите къде е, за да мога да я намеря. Вторият вариант е много скоро да нахълтам тук с двама полицаи от Лос Анжелис. Здравата ще раздрусаме тая клетка с канарчета, ще разпитаме целия ви персонал и вероятно състоянието на пациентите ви ще се върне с пет години назад. От време на време полицаите стават твърде безцеремонни.

— Уверявам ви, че това ще е голяма грешка, Марлоу. Добре зная правата си, а се ползвам и с известен авторитет.

— Само дето сте изтървали Кармен Стърнуд.

— Време е да си вървите, Марлоу. Бонсентир натисна някакво копче под бюрото, вратата се отвори и влязоха двама мъже в бели престилки. Единия, русокос гларус с почти бяла коса и мургав тен под светлата фланелка, бих повалил и с клечка за зъби.

С другия нямаше да е така лесно. Мексиканец с мътни черни очи като на индианец и гъста черна коса, опъната назад и вързана на опашчица. Ръцете му бяха неестествено дълги, за разлика от кривите крака, несъответстващи на масивния торс.

— Моите помощници ще ви изпратят.

По всичко личеше, че тъкмо това се канеха да направят.

— Ще намеря Кармен Стърнуд — обещах му аз и се изправих. — За вас ще бъде по-добре, ако я открия тук.

— Мистър Марлоу, вие сте нищожен човек, нает да свърши мръсната работа на друго нищожество. Не си губете времето да ме плашите.

Санитарите застанаха от двете ми страни в очакване на знак от Бонсентир. Без затруднение можех да разпозная какво е обядвал мексиканецът. Погледнах доктора, свих рамене и тръгнах към вратата. Двамата ме последваха до колата и изчакаха да потегля. От Сънсет свих на изток към центъра на града. Май не успях да стресна Бонсентир, рекох си. Време беше да сменя подхода.

Капитан Грегъри от Бюрото за издирване на изчезнали намести обемистото си туловище, изпълнило въртящия се стол, и ме погледна внимателно — така, както правеше всичко друго.

— Как си, Марлоу? — попита той.

Тъпчеше огнището на лулата си с тютюн, който взимаше от кутията на бюрото.

— Този месец още никой не ме е халосал — отвърнах аз.

— Необичайно наистина — отсъди Грегъри.

— Месецът все пак още не е свършил.

Най-сетне Грегъри напълни лулата си по свой вкус. Захапа я и внимателно обиколи със запалена клечка кибрит повърхността на добре натъпкания тютюн, додето се разгори навсякъде. Смукна дълбоко и с издухания дим изгаси клечката. През прозореца зад гърба му виждах поне километър от сградата на съда.

— Предполагам, не успя да намериш Ръсти Риган — най-сетне рече той.

— Не ми е попадал пред очите дори.

Грегъри намести мундщука в единия ъгъл на устата си, облегна се още по-навътре в стола и скръсти ръце.

— Кво искаш сега?

— Помниш Кармен Стърнуд, нали?

— Дъщерята на генерала — равнодушно подхвърли Грегъри, — нимфоманката.

— Настаниха я в клиника със съответното лечение, но е изчезнала.

— „Рестхевън“, знам. Икономът ни се обади.

— Надниквал ли си вътре?