Робърт Паркър - Може би сън

— И съм ти благодарна за това, Марлоу.

— Ъхъ — обадих се от чиста любезност.

Стигнахме до портата. Паркирал бях колата под същото дърво както в онзи дъждовен октомврийски ден, когато по молба на Бърни Олс, главен следовател, бях пристигнал в тази къща. Генерал Стърнуд бе поискал да му изпратят частен детектив.

— Какво те води насам, Марлоу?

— Дойдох да посетя иконома ви — отвърнах аз.

— Без да ме попиташ дори?

— Сега е двайсети век и се намираме в Южна Калифорния, мисис Риган. Слугите отдавна вече не са роби. Зная, че това не ви харесва, но рано или късно ще трябва да се примирите.

Тя посегна да ме удари, но аз светкавично вдигнах ръка пред лицето си.

— Копеле! — изсъска тя.

— Как е Кармен? — попитах.

— Добре е — отвърна Вивиан.

— Съмнявам се. Никак не беше добре последния път, когато я видях. Помня, че се опита да изпразни пълнителя в мен, както бе направила с Риган.

— Послушах съвета ти. Заминахме. Отидохме в Швейцария и там започнаха да я лекуват.

— Но ти се върна. Къде е Кармен?

— В клиниката — отсече Вивиан.

— В „Рестхевън“ ли?

Вивиан ме прониза с поглед. Стори ми се, че кожата й е твърде силно изопната върху скулите.

— Какво ти каза Норис? — попита тя.

— Професионална тайна. Какво направи, за да я откриеш?

— Оня дърт негодник е изпял всичко, а?

— Не бива да я оставяте без надзор.

— Тя е на сигурно място. Има хора, които ще се погрижат за това.

— Марс ли?

— Еди обеща да я намери. Най-вероятно е избягала с някой мъж. Познаваш Кармен.

Вивиан изглеждаше безгрижна като пеперудка, кацнала върху лале.

— Да не би да е срещнала онзи, с когото вероятно е избягала, на тържество в клиниката?

— Спести си сарказма, драги. Издава лош вкус. В „Рестхевън“ не държат пациентите под похлупак. Доктор Бонсентир е със съвременни разбирания.

— Без съмнение — рекох аз. — Как попадна на него?

— Препоръчаха ми го — отговори Вивиан.

— Кой точно? — попитах. — Еди Марс ли?

— По дяволите, Марлоу, защо се заяждаш с Еди? Откакто татко почина, той се държи като истински приятел.

— Марс е комарджия, гангстер и си служи с наемни убийци. Вероятно е и сводник. Ако въобще можем да говорим, че е нечий приятел, то обектът е единствено собствената му персона. Всички останали са тор.

Вивиан хвърли цигарата, стъпка я с върха на розовата си пантофка. Вдигна поглед към мен, същия онзи пламенен поглед, който добре помнех. В него прозираше огнената кръв на рода Стърнуд, все хора, способни на върховен героизъм или на истинска поквара.

— До гуша ми дойде от тебе, Марлоу. От теб и от физиономията ти. Искам да изчезнеш от живота ми. Писна ми да ме поучаваш. Какво ми вириш нос с твоята гнусна кантора в най-скапаната част на града! Едва ли имаш повече от два костюма! Такива като теб мога да купя петдесет, та да ми подпират книгите.

Тя се обърна рязко и зачатка с токчета по пътеката, очевидно търсеше врата, която да тръшне. Намери я едва когато стигна къщата и я захлопна с оглушителен трясък.

Пъстро колибри кръжеше над цъфналата азалия недалеч от портата.

— Сто на сто няма толкова книги — споделих аз с колибрито.

Птичето не ми обърна никакво внимание. Примирих се и влязох в колата. Поех към гнусната си кантора в най-скапаната част на града.

Запознах се с Вивиан Риган, когато посетих баща й по повод искането му да го отърва от някакъв изнудвач. Тогава тя беше омъжена за Ръсти Риган, който, както се говореше, бил командир на бригада в Ирландската републиканска армия. Само че Ръсти беше изчезнал и генералът тъгуваше за него. Генералът ме нае, както предполагах по онова време, а май и до ден-днешен, за да се убеди, че изнудвачът не е Ръсти Риган. Ако Риган се бе оказал изнудвач, това щеше да съкруши стареца, но нещата не стояха така. Когато в онзи ден се разделих с генерала със залепнала риза и подгизнала яка, Норис ми каза, че мисис Риган иска да говори с мен.

Седнах на ръба на едно дълбоко меко кресло и погледнах към мисис Риган. Заслужаваше си да бъде добре огледана. Можеше като нищо да вкара човек в беля. Беше се изтегнала на модерен шезлонг, без чехли, така че аз се втренчих в краката й, обути в чорапи от най-фина коприна. Сякаш умишлено бяха изложени на показ. Виждаха се до коленете, а единият от тях и доста по-нагоре. Коленете бяха с трапчинки, а не костеливи и заострени. Прасците бяха прекрасни, глезените — дълги и изящни, с достатъчно вълнуващи очертания, за да вдъхновят композирането на музикална творба. Бе висока и дългонога и изглеждаше в чудесно здраве. Седеше, облегнала глава на атлазена възглавничка с цвят на слонова кост. Косата й беше черна и гъста, с път по средата, а очите — това бяха пламенните черни очи от портрета в преддверието. Имаше красива уста и нежно очертана брадичка. Устните й бяха леко отпуснати в намусена гримаса, а долната бе доста чувствена.