Робърт Паркър - Може би сън

— Преди около седмица. Отидох да я посетя както обикновено, но нея вече я нямаше. Хората от персонала отговаряха уклончиво на въпросите ми, но успях да разбера, че от две нощи не е спала там.

— И никой не се е обадил?

— Очевидно. Информирах мис Вивиан и си позволих да се обадя по телефона на капитан Грегъри от Бюрото за издирване на изчезнали.

— И какво?

— Доколкото си спомням, думите му бяха: „За пръв път чувам.“

— А Вивиан?

— Мис Вивиан заяви, че няма причина за безпокойство. Тя самата знаела към кого да се обърне, Кармен рано или късно щяла да се появи.

— И според теб тя се е обърнала към Еди Марс — заключих аз.

— Точно така, сър.

— А какво е отношението й към моята намеса?

— Не съм й съобщил.

Допих вече изстиналото кафе, примесено с бренди. Сетне кимнах, по-скоро на себе си.

— Коя е тая клиника?

— „Рестхевън“, сър. Главен лекар е някой си доктор Бонсентир.

— Добре. Ще отскоча дотам.

— Да, сър — рече Норис. — Много ви благодаря, сър. Да ви предложа ли аванс?

— Засега един долар стига. Ще ти дам разписка. По-късно ще говорим за останалото.

— Много мило от ваша страна, сър — рече Норис. Извади протрит кожен портфейл, взе банкнота от един долар и ми я подаде. Написах му бележката и небрежно прибрах банкнотата, все едно в джоба ми имаше още десетки като нея.

— Удобно ли е да ти се обаждам тук?

— Разбира се, сър. Често ме търсят. Едно от моите задължения е да отговарям на телефона.

— Как е Вивиан? — попитах аз.

— Тя е все така красива, сър, ако мога да си позволя тази дързост.

— Но продължава да се среща с оня смахнат.

— Ако имате предвид мистър Марс, струва ми се, да.

Спрях за миг на стъпалото пред вратата на Стърнуд Хаус, придържайки шапката до бедрото си. Пред мен се спускаше терасовидният склон, който завършваше с висока ограда от заострени железни пръчки, отделяща света на Стърнуд или онова, което бе останало от него, от хората, работещи за прехраната си. Отразените слънчеви лъчи проблясваха по бронзираните шипове. На север белееха снежните върхове на Сан Габриел. Обърнах поглед назад по посока на нефтените сонди, които с последни сили и мъчително скърцане изпомпваха по пет-шест варела на ден. В подножието им бе вонящата яма, на дъното на която лежеше тялото на Ръсти Риган, заспал големия сън. Оттук не се виждаше почти нищо.

Вратата зад мен се отвори.

— Марлоу?

Обърнах се и срещнах погледа на Вивиан, по-голямата дъщеря на генерала, онази с огнения поглед, начупената уста и страхотните крака. Беше облечена в домашен копринен костюм: дълбоко изрязано горнище с широки ръкави и свободен панталон, който скриваше невероятните й крака и в същото време загатваше, че ако ти ги покаже, няма да съжаляваш. Между устните си стискаше незапалена цигара.

— Имаш ли огънче? — попита ме тя и едва забележимо се наведе към мен, без да прекрачва прага.

Успях да намеря клечка, драснах я о нокътя на палеца си и запалих цигарата й.

— Все същият сръчен грубиян — рече тя.

Не й възразих и оставих забележката й за сметка на семейство Стърнуд.

— Все така надничаш през завесите.

— Забравяш, че аз живея тук, Марлоу. Обичам да знам кой влиза и излиза.

— Дойдох преди малко. Отивам си вече. Вивиан прекрачи прага и затвори вратата. Смукна леко от цигарата, задържа дима, сетне бавно го издуха с поглед, зареян към нефтените кладенци.

— Кратка разходка из спомените, а, мистър Марлоу? Или може би искахте да пофлиртувате с някого, а после куражът ви напусна.

Поклатих глава.

— Все същият мълчалив мъжага.

Ухилих се, нахлупих шапката си ниско над челото. Тръгнах надолу по склона към колата. Вивиан ме следваше. Усещах напрежението й. Движенията й го издаваха.

— Говорил си с Еди Марс — рече тя.

— Естествено, след историята с Риган. Предупредих те.

— Той как реагира?

— Знаеше, че ще говоря с него — отвърнах. — Можеш да си представиш как реагира.

— Казал си му да стои далеч от мен и Кармен. Баща ми не бивало да узнае, а ако това се случи, обещал си му, че ще намериш начин да го отстраниш за доста дълго време.

— Само разменихме няколко думи — поясних. — Надявам се, не се е разстроил много.

— Кой, Еди Марс ли? Малко трудно ще го стресне едно нископлатено ченге.

— Моята такса е като на всички останали. Баща ти умря, без да разбере.

— Да, така е.

Изопнатите черти на лицето й за миг се отпуснаха. Тя се облегна на ръката ми, докато се спускахме надолу по пътеката.