Робърт Паркър - Може би сън

— Кармен ли? — Старицата сбърчи чело, докато се опитваше да събере прекъснатите нишки на спомените си.

— Кармен Стърнуд — повторих аз. — Млада жена, дребничка, с хубава фигура и светли коси. Палците на ръцете й са малко странни.

Мисис Суейзи се усмихна. Палецът, разбира се.

— Ами да, Кармен. Тя живее тук. Точно така. Често идва да чете моите книги. Понякога ги разглеждаме заедно.

— Виждали ли сте я скоро? — попитах аз. Лицето на мисис Суейзи доби напрегнато изражение. Чак страните й порозовяха.

— Струва ми се, тя замина с мистър Симпсън. Дали пък не му отиде на гости.

— Сериозно? А знаете ли първото име на мистър Симпсън?

Мисис Суейзи ококори очи и сякаш се подплаши.

— Аз ли? Не. Не помня такива подробности. Изобщо паметта ми изневерява напоследък. Дори не си спомням къде ми е къщата. Ето, гледам, гледам и не мога да я видя.

— А не знаете ли къде е домът на мистър Симпсън?

Тя решително поклати глава и посочи към прозореца.

— Ей там.

— А знаете ли защо Кармен отиде на гости на мистър Симпсън?

— Повечето от младите момичета тук ходят у мистър Симпсън — смигна ми тя съучастнически.

— А връщат ли се?

— Това не зная. — По тона й се досетих, че въпросът й се струва нелеп.

Тя отмести поглед и рече: Здрасти, миличък.

Обърнах се. „Миличкият“ беше мексиканецът, който бе влязъл безшумно и сега държеше отворена вратата. Как не го бях подушил, вонеше на пръч. Фиксираше ме с тесните си очички.

— Разговаряме си с доктор Марлоу — рече мисис Суейзи. — Мъчи се и той да намери къщата ми, но казва, че не може.

Очите му бяха все така втренчени в мен.

— Си, сеньора Суейзи — рече той. Сетне вдигна показалец и ми даде знак да го последвам.

— Ако открия вашия дом, непременно ще ви се обадя — кимнах аз на старицата.

Междувременно бях измъкнал пистолета изпод мишница и го бях притиснал до крака си, така че мексиканецът да не може да го види. Изправих се и го последвах.

— Благодаря ви, докторе — обади се мисис Суейзи. Привела гръб над книгата си, тя потъна в своето занимание. От време на време плюнчеше пръст, за да обърне страницата.

Мексиканецът излезе заднишком и щом затвори вратата, ме перна с юмрук и ме залепи за стената. Все едно че ме блъсна топка за боулинг. Ударих се, краката ми омекнаха и взех да се свличам надолу, колкото и да се опитвах да намеря опора в гладката повърхност. С все така безизразно лице мексиканецът заби юмрук под брадата ми и ме прикова към стената. Блъсна ме отвратителният му дъх. В мига, в който опрях дулото на колта между ребрата му, видях как очите му се разширяват.

— Назад! — изръмжах. — Ще ми повредиш костюма с тая воня.

Мексиканецът отстъпи внимателно, поразперил ръце, без да откъсва очичките си от мен.

— А сега — казах аз — двамата с теб ще отидем до вратата на коридора, оттам в преддверието и после ще излезем през външната врата. И без да се обръщаш.

Не се помръдна и не проговори. Усещах колко е напрегнат — като спусък, преди да го дръпнеш. Можех Само да се надявам, че и той усеща напрежението в мен. Особено пък както държах пръст върху спусъка.

— Движи се — рекох.

Без да се обръща, той бавно тръгна по коридора покрай разтворените врати, от които струеше утринното слънце. Прашинки танцуваха в лъчите светлина. С дулото на пистолета бутнах вратата в дъното и се озовахме в преддверието, където предишния път чаках да ме приеме доктор Бонсентир. Мъжът със зализаната коса и бялата престилка бе там. Щом ме видя, понечи да вдигне ръка, но аз му дадох знак и той се смръзна.

— И двамата към стената — изсъсках. — Опрете ръце, разтворете краката и без номера!

Мъжете се подчиниха безропотно. Бързо ги проверих за оръжие. Мексиканецът беше чист. Вероятно по някое време бе огладнял и си бе изял пистолета. Изпод лявата ръка на другия измъкнах един Смит енд Уесън, калибър 38.

— Ако някой от вас подаде носа си вън от вратата, ще му го забърша с един куршум.

Думите ми бяха посрещнати с пълно мълчание. Внимателно отворих вратата и се огледах. На двора нямаше жива душа. Двамата санитари стояха все така подпрени на стената. Излязох и се спуснах към колата.

В указателя на Лос Анжелис фигурираха близо сто и пет души с името Симпсън, със или без „п“-то в средата. Пет от тях бяха жени, а първите имена на други трима абонати бяха отбелязани само с инициали и също можеха да са жени. Следователно предстоеше да проверя някакви си деветдесет и седем души. И то, без да съм сигурен, че ще намеря Кармен при някого от тях. Без да съм сигурен, че той живее в Лос Анжелис. Без да съм сигурен, че името му наистина е Симпсън. Прекалено много въпросителни.