Робърт Паркър - Може би сън

— С мен не така — рекох аз. — Не съм момче от персонала — на шезлонга край басейна. Ще получа ли бакшиш?

Вивиан широко отвори очи.

— Не ме ли искаш? — попита тя.

— Да, но не обичам да използваш положението, за да отклониш вниманието ми от въпросите, които искам да ти задам за оня тип Симпсън, който вероятно е прибрал сестра ти.

Очите й плувнаха в сълзи. И двамата седяхме на стола, въпреки че в интерес на истината не мога да си спомня кога съм се изправил. Тя сви пестници.

— Истински кучи син си ти, Марлоу. Нахално копеле. Малката ми сестричка. Какво знаеш ти. Можеш ли да си представиш какво означава да имаш грижа за човек като нея?

— Започвам да добивам представа.

— Но само представа. А за мен това е за цял живот. При това сега грижата е изцяло моя. Татко почина и толкова по-добре. Това щеше да разбие сърцето му.

— А тя не го ли разби? — обадих се аз.

— Нищо не знаеш ти, Марлоу. — Този път тя като че ли плачеше искрено. — Опитвам се да се справя с Кармен сама и в същото време да запазя името и паметта на генерала неопетнени. Нека той поне почива в мир.

— Когато споменах Симпсън, ти имаше вид, като че си глътнала плъх.

Вивиан скри лицето си и се разхълца, свила безпомощно рамене. Цялото й тяло се разтърсваше от ридания.

— Проклет да си. Защо не ме оставиш на мира?

— Аз съм детектив, мила моя. Имам клиент и работя за него. Длъжен съм да направя всичко възможно.

Без да вдига очи, с притиснати до лицето ръце, тя промълви:

— Единственият Симпсън, когото познавам, е Рандолф Симпсън.

— Кармен при него ли е? — попитах аз.

— Не зная.

— Къде живее той?

— Над Малибу. Горе на хълма.

— Благодаря. За шампанското също.

— Прекалено голяма лъжица за твоята уста, Марлоу. Няма да можеш да се пребориш с него.

— Това съм го чувал и преди. Както виждаш… Все така скрила лицето си, тя поклати глава. Не можах да измисля какво друго да й кажа и след като докоснах шапка с пръст за поздрав, просто си тръгнах.

Чух я, че отново ме нарече копеле. Много хора ме наричат така. Възможно ли е всички да грешат?

В телефонния указател не открих Рандолф Симпсън. Отбих се в библиотеката и прегледах всички стари издания. Отново нищо. Насочих се към общинския регистър на собствениците на недвижими имоти. След три часа ровене в прашните документи най-накрая го открих. Рандолф Симпсън, Сиера Вердуго Роуд. Върнах се в кантората и разгледах картата. Открих Сиера Вердуго близо до Санта Моника, западно от Топанга Каньон и на юг от Мълхоланд. Човек, който живее на такова място и не вписва името си в телефонния указател, надали посреща непознатите с отворени обятия.

Нахлупих шапка и се качих в колата. Бях решил да го посетя.

Сиера Вердуго минава между главното шосе Пасифик Коуст и долината Сан Фернандо по обжарените от слънцето хълмове, които местните хора наричат възвишения.

Тук все още се снимат уестърни, евтини продукции със застаряващи актьори, яхнали уморени коне. На всеки завой очаквах да зърна войнствени индианци, поели в галоп. Земята беше суха и гола, само тук-там стърчаха проскубани храсти, впили тънките си корени в ронливата почва. Гигантски морени едва се крепяха покрай пътя и човек имаше чувството, че само да се пресегне, с един тласък ще ги изтърколи долу в пропастта. Пътят на запад от Топанга Каньон се катереше по склона, минаваше през безброй завои и най-сетне се разширяваше в нещо като ухо пред висока желязна порта, вкопана в широк каменен зид, който продължаваше в ограда от двете страни. В горната й част стърчаха безредно набодени цветни стъкла. От портата започваше зелена морава с цветни лехи и кичести храсти. Сред голите хълмове тази градина приличаше на райски кът.

Паркирах колата и се приближих. От миниатюрния павилион близо до оградата излезе някакъв мъж. Имаше вид на изпечен счетоводител. Тъмен костюм, бяла риза, тъмна връзка и слънчеви очила. Късо подстриган, с оголени уши.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Търся Рандолф Симпсън.

Човекът се усмихна и кимна окуражително.

— Имам чувството, че живее тук — додадох аз.

— Сериозно? — обади се онзи.

— Бих искал да говоря с него за Кармен Стърнуд.

— Боя се, че имате грешка, сър.

— Прав сте. Бих толкова път, без изобщо да съм сигурен, че такъв човек живее тук. През свободното си време обикалям Лос Анжелис, чукам по вратите и питам за Рандолф Симпсън.

Пазачът се усмихна любезно като данъчен инспектор, но далеч не така сърдечно.