Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— А и за тези само се приказва.

— Тъй де. Разполагаме единствено с твърденията на коняря.

— Ти вярваш ли му?

Не съм отскоро в тоя занаят. Нито вярвам, нито не вярвам. Търся доказателства.

— С коняря всичко наред ли е?

— Да.

— Просто вроден скептицизъм — казах аз.

— У теб ли?

— Струва ми се, да.

Бекър се усмихна. Чаках търпеливо.

— Първия път беше преди около месец тук, в Ламар, на тренировъчния плац. Едно пони беше ударено с куршум двайсет и втори калибър. Влязъл през окото и заседнал в мозъка. Кончето умря. Знаеш ли какво представляват понитата?

— Знам, че не стават за състезания.

— Това ти е достатъчно — каза Бекър. — И аз нищо не разбирам от конни състезания.

— Другите два са били чистокръвни, по единия е стреляно от разстояние, най-вероятно с пушка с оптически мерник, докато конят е обикалял площадката. Ударил го е в шията. Доколкото разбрах, ще се оправи. Другият е прострелян в хълбока, няма да умре, но едва ли ще може да се състезава повече. И двата куршума са двайсет и втори калибър.

Докато разговаряхме, Бекър току отпиваше от колата. Иначе оставаше невъзмутим. Не беше инертен, а непоклатим, сякаш щеше да се помръдне, когато сам реши, и нищо не беше в състояние да го раздвижи преди това.

— Едно и също ли е оръжието?

— Засега такова е впечатлението — отвърна Бекър.

— И всеки път е изстрелван по един куршум?

— Да.

— Съставено ли е досие? — попитах.

— Да. Защо?

— Просто се чудех дали си си направил труда.

— Открай време имам добра памет. Но ако искаш, можеш да погледнеш какво има в папката.

— Заподозрени?

— Е, засега поне съм сигурен, че не съм аз.

— Мислиш ли, че става дума за един и същ човек?

— Вероятно. А може някой да е гръмнал първия, който е стрелял, след което е копирал подхода. Не са малко хората там. Може да е някой, който има зъб на Клайв.

— Някакви доказателства за тия предположения?

— Никакви — отвърна Бекър. Абсолютно никакви.

— Все едно да тръгнеш срещу течението на Суони без гребло.

— Виж, откакто се появи ти, нещата се промениха. Нас, тъпите южняци, нищо не ни радва повече от появата на някой умен янки, който ни се е притекъл на помощ.

— Скоро ли ще избухнеш в призиви към бунт?

— Е, случва се да се поразгорещя — провлече Бекър.

— Бих предположил, че кръвта ти кипва само когато стане дума за робството и подобни неща.

— Никога не съм бил роб. А и не познавам човек, който е имал роби.

— Нещо общо в нанесените рани? — продължих аз.

— Докладът на ветеринарния лекар е приложен в папката. Мен ако питаш, стреляно е напосоки.

— Е, защо ще тръгне някой да стреля по конете както му падне?

— Не знам.

— Изстрелите са били случайни, но не и конете. Всичките са от „Трите кобилки“.

— Така е.

— Опитай се да поразнообразиш отговорите си, че взе да ми се вие свят.

Бекър се засмя.

— Ако искаш някой кон да умре, няма ли да продължиш да стреляш? Особено ако не си го уцелил? — настоях аз.

— Ако имам време. И ако искам конят да умре. Може би щях да използвам и по-мощно оръжие.

— Онзи разполагал ли е с време?

— Доколкото знаем, никой не го е притеснявал.

— А сигурно ще се намери и по-голямо оръжие.

— Сигурно.

— Тъй че може би целта не е била конят да умре.

— Може би.

— И може би просто целта е била да се стреля по коня.

— Може би.

— Ако по някаква причина е искал да попречи да се състезават, защо е стрелял по понито?

— Добър въпрос — отсъди Бекър.

— Та защо му е било да стреля?

— Може просто да е бил някой откачен — предположи Бекър.

— Може би — рекох на свой ред. — Познаваш ли ония от „Секюрити Саут“?

— О, да — отвърна Бекър. — Бивши агенти от ФБР. Често се занимават с охрана на коне.

— Познаваш ли един тип на име Делрой?

— Джон Делрой — уточни Бекър.

— Рязък, суров, стегнат, винаги нащрек.

Точно така — рече Бекър. Макар че е адски тъп.

Намирах се в конюшните на „Трите кобилки“ и разглеждах Торнадо. „Секюрити Саут“ бяха поставили един от своите, препасан с лъскав кобур, пред отделението и друг в офиса, да прави кафе. Конят подаде глава и погледна с надежда към Пени, да не би да му е донесла морков. Имаше огромни кафяви очи и изглеждаше много интелигентно същество.

— Не са бог знае колко умни — рече Пени. — В същото време сякаш притежават сетива, които липсват при хората. Плашливи са, стряскат се от кучета, птички и дори от внезапен шум.

Торнадо насочи муцуна към ръката й, леко опънал уши назад, гледайки я с дълбоките си кафяви очи. По протежение на редицата срязани отгоре врати се показаха и други коне, които извръщаха глави, за да ни огледат. Пред отворените крила бе поставен хлабав каиш и нищо повече. Ограничението напомняше дебелото кадифено въже, отделящо трапезарията в някой голям хотел.