Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Доколкото виждам — рече Стоуни, телосложението ви е напълно подходящо.

— В този смисъл и вие имате с какво да се похвалите.

— Колко мило, че сте забелязали.

Кавалерът й прекъсна разговора си и протегна ръка.

— Корд Уайът — представи се той. — Щастливият съпруг на дамата.

Беше по-висок от мен, слаб и с леко отпусната мускулатура, която според мен е характерна за играчите на поло. Никога в живота си не съм гледал мач по поло, тъй че впечатлението ми може и да не бе много точно. Имаше познатия загар, съвършената усмивка. Жена му също. Поточно това важеше за всички присъстващи. Ако бях специалист по рак на кожата, тутакси бих се преместил някъде наблизо.

— А това е средната ми сестра Сю.

Нещо започваше да се повтаря. Руси коси, нежен загар, бели зъби. Роклята на Сю беше на цветя.

— Ооо — отвори уста Сю.

— „Ооо“ — откликнах аз.

— Никой не беше ми казал, че сте толкова секси.

— Жалко, и аз за пръв път го чувам.

— Е, сега поне вече знам.

— Не избързвай с преценките — засече я някакъв мъж.

— Съпругът ми Пъд — обясни Сю.

Протегнах ръка. Пъд не я пое. Май беше пиян. Като се позамислих, реших, че и Сю може би е пияна. Което никак не ми хареса, защото комплиментът й олекваше.

— Пъд — повторих аз и си дръпнах ръката.

Пъд трябва да тежеше стотина килограма, ала фигурата му издържаше най-много осемдесет. Приличаше на играч по футбол от университетския отбор, занемарил формата си през последните десетина години. По всяка вероятност имаше навика да се перчи като расов петел по пикниците на Ротари Клъб. Можех да се справя с него, както си подсвирквам песента на боксьорите от Мичиган и в същото време балансирам тюлен на носа си.

— Та как си, красавецо? — подкачи ме Пъд.

— Добре съм, благодаря, Пъд — отвърнах.

Нищо чудно да вложих малко повече язвителност, произнасяйки името му но иначе бях самата любезност.

— Жена ми смята, че си секси — повтори той.

Езикът нещо не му се подчиняваше, но ако го слушаше внимателно, човек схващаше по някоя и друга дума.

— Обичайната заблуда — опитах се да го успокоя. — Ти сигурно имаш същия проблем, Пъд.

Мъжът насреща ми се намръщи. Дори в трезво състояние, рекох си, мисленето не е най-силната му страна.

— Май нещо името ми ти пречи, а?

— О, Пъд — обади се Сю, — никой пет пари не дава за глупавото ти име.

Пени мълчеше, заинтригувана какво ще последва.

— Красавецът не харесва името ми — натърти дебелакът и се вторачи в мен. Щеше повече да ме уплаши, ако беше успял да фокусира погледа си.

— Нищо му няма на името — рекох небрежно. — Сигурно е съкратен вариант от нещо по-интригуващо.

— Баща му се казваше Пул — обясни Сю. — Пул Потър. На сина си казваше Пъдъл.

— Разбирам.

— Не ми харесва как разговаряш с жена ми, красавецо.

— Разбирам те — отвърнах.

— Хайде, изчезвай.

Сложи ръка на гърдите ми и ме побутна. Съвсем леко. Изобщо не помръднах.

— Пъд — опитах отново, — боя се, че ще сбъркаш.

— Да сбъркам ли? Аз? Не чу ли какво ти казах, изчезвай!

— Ти си пиян — опитах се да обясня, — а аз не се връзвам лесно. И все пак гледай да не ме докосваш втори път.

В дясната си ръка той държеше ниска тумбеста чаша, а течността вътре приличаше на бърбън. Пъд дръпна яка глътка за кураж.

— Трябваше да те изтъркалям по задник.

— Правилно — кимнах, — само дето нямаше да успееш и щеше да се изложиш като пълен глупак. Що не вземеш да се извиниш и всеки да си върви по пътя.

— Мислиш, че не мога?

Нито една от сестрите не направи опит да се намеси. Както ни наблюдаваше, в очите на Сю проблесна опасно пламъче.

— Виж, Пъд, с това си изкарвам прехраната още от времето, преди да почнеш да спиртосваш черния си дроб. Не си ми в категорията.

Той ме гледаше втренчено. Някаква частица от мозъка му проумя думите ми. Друга го подсети, че се е забъркал в каша, която не е в състояние да оправи. Но беше твърде пиян, за да отстъпи. Погледна жена си. Опасното пламъче все още проблясваше в очите й. Към което прибави и гадна усмивка.

— Не се оставяй да се разпореждат с теб, Пъд Потър — рече тя.

Той се намръщи, сякаш се опитваше да събере мислите си, сетне остави чашата на близката маса. Ударът бе точно какъвто го бях предвидил, бавно дълго дясно кроше, което можех да отбия, дори и да бях погълнат от писане на мемоарите си. Пресякох го с горната част на лявата ръка. Съперникът ми опита същия удар с другата ръка, който пропуснах, подпрях рамото му отзад и използвах остатъка от замаха му, за да го завъртя. В това положение подложих крак под задника му и леко подритнах. Той политна напред и падна на тревата, а когато се изправи, белите му панталони бяха украсени със свежозелени петна.