Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Разбира се — отвърнах аз и я последвах по дългия коридор навън през големите френски прозорци на облицована с бели тухли тераса под брезентов навес на зелени и бели райета.

— Татко го няма — уточни Пени.

— С теб е по-интересно.

— Зависи.

Тя посочи към два удобни градински стола. Настанихме се. На масичката за сервиране отстрани съзрях голяма гарафа, чаши, кофичка с лед, захар, лимони и свежи стръкчета джоджен.

— От какво зависи? — попитах.

— От това дали си партньор в бизнеса или в секса.

Пени сложи лед във висока чаша, добави резенче лимон, зелено листенце и накрая наля чая. Сложих си малко захар.

— Струва ми се малко вероятно бизнес партньорите да предлагат забавления — отбелязах аз.

— Прав си. Като спомена за забавления, довечера в твоя чест устройваме малко празненство за добре дошъл. Надявам се, нямаш нищо против.

— Повечето мои работодатели празнуват, когато ги напусна.

— На татко му хрумна, че така му се удава възможност да те представи на всички. Никакви официалности, ще започне към седем.

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

В задния двор, ако изобщо можеше да се нарече така, също жужаха неуморни пръскачки, чиято стройна редица се губеше някъде към помощните постройки в далечината. Зад тях се виждаше тенис корт, а още по-нататък оградена площадка за разтъпкване на конете, тъй че наблизо трябва да бяха и конюшните. Както си седяхме, отнякъде се появи грациозен далматинец. Кучето спря, вдигна глава, изпъна уши назад, сетне се насочи към мен, забавяйки крачка, сведе ниско глава и замаха с опашка.

— Това е Дъч — представи го Пени.

Дъч скъси разстоянието дотолкова, че да мога да го погаля. Протегнах свития си юмрук, за да ме подуши. Какъвто си беше прилежен, той ми отдели близо минута, опознавайки ръката ми от всички достъпни ъгли. Накрая, изглежда, остана доволен. Ушите отново щръкнаха нагоре, опашката ускори темпо. Дъч сложи глава на крака ми и се остави да го галя.

— Разкажи ми нещо повече за стрелбата по конете.

Пени седеше полуобърната настрани, подгънала единия крак под себе си, ала вниманието й сякаш бе ангажирано единствено с мен. Очевидно тя бе от онези невероятно приятни жени, които ти внушават, че си една от най-интересните личности, които някога са срещали. Съзнавах, че в нейната компания всеки се чувства по този начин, но това не ми отнемаше от удоволствието. В момента обаче бе мой ред.

— Не знам откъде да започна — рече тя. — Едно мога да ти кажа със сигурност, всички ние сме някак объркани.

— С едно и също оръжие ли е стреляно?

— О, боже, откъде да знам, Джон Делрой може би знае. Или пък помощник-шериф Бекър.

— Някаква последователност в избора на място?

— Само тук.

— Колко са конете?

— Три. Едно пони и две жребчета.

Тя посегна да отпие от чая, всъщност приведе се напред, хванала чашата с две ръце, и ме погледна над ръба.

— Мястото?

— Нали вече ти казах. А, питаш за попадението.

— Да.

— Понито беше ударено в главата. Не можахме да го спасим. Устрем е бил прострелян веднъж в левия преден хълбок. Не вярвам да се възстанови напълно. Златно копито е ударен в шията. Лекарите ни уверяват, че щял да се оправи.

— Каза „веднъж“. Означава ли това, че всеки е получил по един куршум?

— Да, струва ми се.

Дъч внезапно вдигна глава от крака ми и се отдалечи. По необяснима за мен причина. Явно следваше някакъв свой вътрешен глас. Намери си слънчево петно, недосегаемо за пръскачките, завъртя се три-четири пъти, сетне се намести и заспа.

— Само един кон е умрял, така ли?

— Да.

Кимнах.

— Ето че лицето ти просветна. Нещо в моите думи те навежда на следа?

— Просто ми хрумна нещо.

— И какво е то? Кажи ми, моля ти се.

Този път поклатих глава.

— Това едва ли са основните сгради на „Трите кобилки“.

— Имаш предвид конюшните. Не, разбира се. Там държим собствените си коне. Комплексът на състезателните е на километър-два надолу по пътя. Да не би да сменяме темата?

— Да, мадам.

— За да не разкриеш пред мен какво ти е хрумнало?

— Толкова рядко ме осенят оригинални мисли — отвърнах. — Предпочитам да ги пазя за себе си.

Младата жена кимна замислено и отново отпи глътка чай.

Чаровен си, не мога да отрека — рече след малко. Но всъщност не си особено разговорлив.

— Рядко имам какво да кажа.

— Не ти вярвам.

— Детективите вършат по-добра работа, когато слушат, отколкото когато приказват.

— В момента действаш като детектив, така ли?