Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Не ми се вярва полата да ми помогне да се изявя.

— Не се отклонявай от темата.

— Ние вече нямаме обща тема, мис Хач. Кейт нямаше желание да продължи да работи за теб, затова напусна и си намери друга работа.

— С твоя помощ.

— Не отричам.

— Ти дори си намерил работа на онзи тъпак, приятеля й.

— Така е.

— Бях те наела за нещо съвсем друго.

— Спомням си. Аз също напуснах.

— Не си въобразявай, че ще се примиря с предателството ти.

— Добре де, няма да си въобразявам.

— Твърдо съм решена да предприема съответните действия пред агенцията, издала разрешителното ти.

Кимнах.

— Трябва да знаеш, че няма да ти платя сметката.

— Няма никаква сметка.

— Искаш да кажеш, че са те подкупили?

— Искам да кажа, че извърших един вид безплатна услуга. Искаш ли да знаеш какво мисля?

— Не.

— Често чувам подобен отговор.

Замълчахме. Тя ме гледаше гневно.

— Е, и какво? — попита тя най-сетне.

— За кое?

— Нали искаше да чуя какво мислиш. Господа, колко си глупав.

— Мисля, че трябва да си потърсиш нова бавачка.

Валъри зяпна насреща ми.

— Сам ли се сети, или някой ти подсказа?

Усмихнах се и кимнах. Тя продължи да се блещи.

— Мъже! — заключи накрая, обърна се и с отсечена крачка напусна кантората.

Измина около месец след голямото разочарование, което бях причинил на Валъри Хач. Седях си в кантората, четях книга от Джонатан Лиър за Фройд и за разни други неща, когато при мен влетя Доли Хартман като мотив от любима стара песен. Седна на стола, определен за клиенти, и кръстоса невероятните си крака.

— Помниш ли ме? — попита тя.

— Да, разбира се. Как сте, мис Хартман?

— Моля те, наричай ме Доли.

Беше облякла пъстра лятна рокля и носеше на бос крак бели обувки с висок ток. Краката й имаха приятния загар, задължителен за състоятелните собственици на скъпи коне. Излъчваше страхотен сексапил, който едва не ме накара да се втурна покрай бюрото и да се примоля да умра в обятията й.

— Добре изглеждаш — отбелязах аз. Думите бяха слабо отражение на чувствата ми, но пък запазваха достойнството ми ненакърнено.

— Благодаря, Книгата интересна ли е?

— Не знам. Не я разбирам.

— Обзалагам се, че всичко разбираш.

— Само най-лесните пасажи.

Усмихнахме се един на друг.

— Какво те води в Бостън? — попитах, заслушан в гласа си от страх да не звучи прегракнало.

— Исках да те видя.

Доли се понамести в стола и прекръстоса крака. При което разкри немалка част от бедрата. Наблюдавах най-старателно. Човек никога не знае кога ще се натъкне на следа.

Усмихна ми се. Аз се прокашлях.

— Как вървят нещата в Ламар? — попитах.

Спенсър, най-изкусният събеседник.

— Точно затова исках да те видя. В Ламар нещата са ужасни.

Изпуснах малко въздух. Значи не беше дошла да ме заслепява с бедрата си. Не че не обичам хубави бедра. Ако целта й беше такава, щях да я приема на драго сърце. Тя обаче бе дошла заради някакъв проблем, тъй че можех да започна да се държа делово, което щеше да поохлади подтика ми да надам призивния зов на самеца.

— Разкажи ми — предложих й аз.

— В „Трите кобилки“ нещо не е наред.

— В какъв смисъл?

— Е, нито аз, нито синът ми получаваме достъп.

— Достъп ли?

— Не ни допускат да влезем. Нито в конюшните. Нито в къщата. Никъде.

— И какво става, когато настоявате?

— Охраната ни препречва пътя.

— И в къщата ли?

— Да.

— За „Секюрити Саут“ ли говорим?

— Да.

— Някакво обяснение?

— Никакво. Просто заявяват, че изпълняват заповеди.

— Обади ли се на Пени?

— Отказва да говори с мен.

— А Стоуни? И Сю?

— Не ми отговарят, нито се обаждат, когато оставя съобщение.

— Някакъв напредък в разследването на убийството на Уолтър?

— Никакъв.

— Пострадал ли е някой друг кон?

— Не.

— Говори ли с Бекър по въпроса?

— Помощник-шерифът ли?

— Аха.

Не мога да обсъждам подобни неща с някакъв си полицай.

— Ооо.

— Искам да наема теб.

— За какво?

— Да откриеш какво се случи с Уолтър Клайв.

— Какво мога аз, което да не е по силите на полицията?

— Можеш да докладваш само на мен. И може би няма да се подмазваш на другите от семейството, както правят местните полицаи.

— И така да е, но ако не пожелаят да говорят с мен, няма кой да ги принуди.

— Затворили са се като в крепост след смъртта на Уолтър. А мен ме изолираха.

— Ти присъстваш ли в завещанието на Уолтър Клайв? — попитах я аз.

Тя замълча за миг. Изчаках. После отново прекръстоса крака. Което ми помогна да запълня времето.