Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Добре тогава — обявих бодро. — Утре ще излезеш с количката и ще тръгнеш по обичайния си маршрут. Не се озъртай да ме търсиш. Ще бъда наблизо, но не искам да уплаша Кевин.

— И какво ще направите, ако дойде?

— Ще го вразумя.

Утрото се случи облачно и не много горещо. Вървях от другата страна на улицата и наблюдавах Кейт Малой да бута количката по Комънуелт, да пресича ъгъла с Дартмът и да се насочва към малкия парк. Тя спря до една пейка, седна и се загледа в децата и бавачките. А може и майки да имаше сред тях. Никой не я закачи. Никой от хората наоколо нямаше вид на човек, наумил си да я тормози. След малко момичето се изправи, стигна до края на улицата и зави наляво по Арлингтън Стрийт към реката. Последвах я. Заедно пресякохме надлеза за пешеходци към крайречната алея. Не знаех какво да очаквам, ако се появи Кевин. Бях готов за всякакви изненади. Пистолетът ми бе втъкнат в колана, в джоба имах палка, но ако и това се окажеше недостатъчно, винаги можех и да го ухапя. И все пак, когато Кейт говореше за него, сякаш не ставаше дума за чудовището, описано от Валъри. Сигурен бях, че не съм чул цялата история. Не ми беше за пръв път В Ламар, Джорджия, също не бях научил всичко. Това се случваше често. Вероятно всеки път събитията криеха някакъв дълбоко философски смисъл, който ми убягваше. А може пък изобщо да не съществуваше такова нещо като цялостна картина. Никога.

Пресякохме малко мостче над лагуната и приближихме водата. Може и някой да бе забелязал, че Кейт бута празна количка, но не се издаде. Бостънци са изключително сдържани хора. Кучета подтичваха пред стопаните си, жени и млади момичета бутаха колички, а след тях вървеше млад мъж. Не забелязах кога е приближил. Появи се изневиделица до Кейт. Едър мъж с ватиран елек. Косата му бе късо подстригана и високо обръсната отстрани. Бицепсите му бяха нашарени с татуировка. Мъжът хвана ръката на Кейт. Говореше високо и напрегнато. Още преди да приближа, чувах думите му.

— Пет пари не давам. Не мога да не те виждам. Обичам те.

Спрях до тях. Мъжът ме изгледа.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Кожата му беше бяла, но загоряла от слънцето. До бронз никога нямаше да го докара, но си личеше, че прекарва дълго време на открито.

— Придружавам момичето — казах аз. — Трябва да поговорим.

— Хващай пътя, приятел.

Не беше пиян, което ми се хареса, но все още нямаше единайсет. Мъжът не миришеше на алкохол, не заваляше думите, а и погледът му се различаваше от опуления взор, така лесно постижим от пияниците.

— Няма да стане — отвърнах аз. — Засега няма да се разделяме. Ще седнем на оная пейка и ще си изясним нещата.

Кейт приличаше на малко зайче, не смееше да помръдне, а пък трепереше… От какво? От притеснение? Страх? Напрежение? Мъжът беше едър и силен и по всяка вероятност бе печелил повечето двубои, в които бе участвал. В същото време, ако опитът му бе вдъхнал самочувствие, беше го и научил да не прибързва. По начина, по който ме изгледа, ми стана ясно, че се колебае как да реагира.

— Ченге ли си? — попита.

— Частно.

Изсумтяване. Приех го като израз на презрение.

— Какво има да изясняваме? Оная кучка, при която работи, на нея трябва да й се изяснят някои неща.

— В какъв смисъл?

— Смисъл? Абе я се разкарай!

Гневът замъгли здравия му разум и той посегна да ме удари. Добър замах. Не се подлъга да изнесе дясната. Не превъртя крошето. Само дето се изнесе по-напред от необходимото и по този начин използва по-скоро силата на ръката, а не на тялото Подложих с дясна ръка. Последва негов замах с дясната и този път го посрещнах с лявата. Това не го обезкуражи, затова му нанесох лъжлив удар в корема с дясната. Противникът ми се сви, свали ръце и така ми даде възможност да забия в челюстта му едно ляво кроше, което го завъртя на деветдесет градуса и го свали на земята.

— Спрете! — изпищя Кейт, скочи пред мен, хвана ме здраво през кръста и се опита да ме отдалечи от Кевин. Кевин сигурно бе видял звезди посред бял ден. Понечи да се изправи, но се отказа.

— Нищо му няма — казах на момичето Само малко е замаян. Смятам, че най-добре ще е да спрем дотук. Защо не поговориш с него?

Тя се извърна към Кевин, който си седеше на земята и примигваше. Кейт коленичи и го прегърна.

— Престани, Кевин. Моля ти се. Заради мен Тоя човек не иска да ти направи нищо лошо. Нито пък на мен. Той ще ни помогне, знам, че ще ни помогне, само ако поговориш с него. Хайде, направи го заради мен.

Кевин изглеждаше доста объркан, но я остави да му помогне да се изправи и с доста стабилна походка отиде с нея до близката пейка. Докато бяха с гръб, разтрих кокалчетата на ръцете си. Болят ме всеки път, когато ударя някого. Знаех си, че на следващия ден ще се подуят и ще ме наболяват. Рисковете на професията. Но не мога да ходя все с превързани ръце. Двамата седяха на пейката. По очите му познах, че започва да се съвзема.