Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Бързо ли ще стане?

— За утре добре ли е?

— На това му викам бързо.

— Ще ти се обадя — обеща Вини.

Затворихме. Отидох до прозореца и се загледах надолу към пресечката на Бойлстън Стрийт с Бъркли. Проследих потока от хубави делови жени, облечени в шити по поръчка, добре изгладени и грижливо подбрани дрехи Намирах се твърде високо, за да чувам, но знаех, че високите им токчета потракват по нагорещения тротоар. Знаех също, че повечето ухаят на скъп парфюм. Да бях наблизо, и те щяха да усетят прелъстителното ухание на моя „Клъб Мен“. Край мен обаче нямаше никой, който да ме подуши… засега поне. Погледнах часовника си. Единайсет без петнайсет. Щеше да бъде при мен до час и половина, или поне така бе обещала. Точността не бе измежду най-силните страни на Сюзан. Винаги си поставяше за цел да бъде точна, но като че ли страдаше от някаква форма на хронометрична дислексия, която почти винаги осуетяваше намеренията й. Ако човек можеше да предвиди колко ще закъснее, да речем, петнайсетина минути, би могъл да пренастрои очакванията си. При нея обаче закъсненията се проточваха от една минута до един час, а в редки случаи за най-голямо мое удивление се появяваше пет минути по-рано. Тъй като не можех да предвидя кога ще дойде, приех, че най важно е да съм подготвен, и запазих спокойствие.

Излях остатъка от кафето в чашата си, изплакнах каната, изхвърлих филтъра, добавих малко мляко и много захар в чашата, седнах отново и вдигнах крака на бюрото. Отпивах от кафето и си мислех за семейство Клайв и Теди Сап, за Поли Браун и Додтън Бекър, опитвайки се неуспешно да проумея случилото се.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Вини.

— „Крокър Кънстръкшън“ — рече направо. — Кажи на твоя човек да търси Марти Ринкоун. От мое име.

— Къде се намират?

— Строят жилищни блокове край брега в Ревиър. Ще види камионите.

— Благодаря ти.

— Няма защо — отвърна Вини. — Да знаеш къде е Хок?

— Във Франция.

— По работа ли?

— Не мисля. Замина с една красива преподавателка по френски от Британска Колумбия. Мога ли аз да ти помогна?

— Можеш, ама няма да го направиш.

— Добре тогава, ако Хок се обади, ще му кажа, че си го търсил.

Затворихме. Вини не беше от приказливите.

Пристигна пощата. Прегледах я. Никой не ми пращаше чек. Все пак елин клиент ми бе написал благодарствено писмо. Имаше две сметки, за които написах чекове. Изхвърлих няколко предложения да си намаля таксата за телефона.

Сюзън дойде. Колкото и да закъснееше, винаги си струваше чакането. Този ден беше облякла къси бели панталонки, раирана риза и маратонки. Досетих се, че няма да ходим на някое официално място. Тя седна на канапето и сбърчи нос.

— Пак ли си се окъпал с „Клъб Мен“, или току-що са пребоядисали радиаторите?

— Страх те е от моето ухание, а? Защото се боиш, че вдъхнеш ли го, либидото ти ще се изтръгне от оковите на разума и ще затанцува ей тук, на килимчето.

— Сигурно си прав. Искаш ли да чуеш какви са плановете ни до края на деня?

— Да, но първо трябва да намеря работа на една бавачка.

— Бавачка ли? — повтори Сюзан.

— Именно.

Разказах й за Кейт и Кевин, за Валъри и Миранда.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат заключи Сюзан.

— Значи и ти си го забелязала.

— Все пак съм дипломиран психолог. Намери ли вече работа на Кевин?

— Да. Чрез Вини Морис.

— Не мисля, че имам неговите връзки.

— И бъди благодарна за това.

— Все пак мога да поразпитам. Повечето жени, които познавам, ходят на работа.

— Както и повечето мъже — добавих аз.

— В смисъл?

— Може и някой баща да се нуждае от бавачка.

— И мъжете ще разпитам — обеща Сюзан. — А сега искаш ли да чуеш какви са плановете ни?

— Включват ли учестено дишане?

— Задължително — откликна Сюзан. — Стига само да вдъхна парфюма ти.

Сюзан намери работа на Кейт като помощничка в една частна детска градина в Кеймбридж. Кевин бе нает от „Крокър Кънстръкшън“, където всички го приеха с подобаващо уважение. Няколко дни след като Кейт я напусна, Валъри Хач нахлу в кантората ми, без да затвори вратата след себе си.

— Що за услуги се предлагат тук, по дяволите? — рече вместо поздрав.

— Не е нужно да ми благодариш — отвърнах. — Просто си върша работата.

— Копеле гадно! Заради теб сега нямам бавачка за детето.

— Радвам се, че можах да услужа.

— Имаш ли някаква представа какво е да си едновременно майка и да правиш кариера?

— Не.

— Е, опитай се някой ден да се пребориш с конкуренцията с едногодишно бебе, вкопчило се в полата ти.