Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Както обикновено, когато дойде на себе си, тя стана и отвори вратата на спалнята Пърл се втурна вътре, скочи върху леглото и задуши наоколо, като че ли долавяше какво се е случило в нейно отсъствие и определено не го одобряваше.

Настъпи обичайната суматоха, докато най-сетне успяхме да избутаме Пърл, наумила си да се намести помежду ни. Както винаги, накрая се настани в краката ни, изсумтя в знак на примирение и се сгуши на топка, застина и само очите й следяха как двамата със Сюзан отново иде се гушнем.

— В присъствието на Пърл е по-трудно да се насладим на отмалата след сношението — отбеляза Сюзан.

— Но не е невъзможно — отвърнах.

— За нас няма невъзможни неща.

Загледах се в познатата извивка на гипсовия корниз на тавана. Върху тоалетката мярнах голямата цветна фотография, на която сме заснети заедно със Сюзан преди петнайсетина години на една тераса в Париж, скоро след нейното завръщане от бог знае къде. Изглеждахме доволни и щастливи.

— Я колко сме щастливи на тая снимка! — възкликнах.

— Имахме си повод.

— Така е.

— Нещата не са се променили много.

— И тук си права.

— Сега щеше ли да бъдеш по-щастлив, ако мистър Клайв не беше убит в Джорджия?

— О, да.

— Въпреки че не носиш отговорност за убийството му, а и не си могъл да го предотвратиш?

— Да.

— Не питай тогава за кого бие камбаната.

— Е, понякога всъщност бие само за теб.

— Зная.

— От друга страна — продължих аз, — правим каквото можем, а не онова, което трябва.

— Зная.

— Пък и не можем всички битки да спечелим.

— Истина е.

— И не всичко, що блести, е злато.

— И перце в ръката е по-добре, отколкото пиленце в шубрака.

— Винаги съм си мислел, че тая поговорка е обърната наопаки.

Не можех да видя лицето й, беше се сгушила в мен. Но усетих усмивката й.

— Добре възпитаните еврейски момичета от Масачусетс не се излягат голи в леглото, бъбрейки за шубраци.

— А ти къде сбърка?

— Не зная — отвърна Сюзан, — но не мислиш ли, че така стана по-добре?

Долу, в краката ни, Пърл шумно заоблизва една от предните си лапи. Сюзан погали гърдите ми.

— Има ли начин да оправиш оная бъркотия в Джорджия? — попита.

— Никой не иска това от мен.

— Някога това да ти е пречило?

— Нямам клиент — отвърнах. — Няма за мен място в разследването.

— Смяташ, че и това е работа на онзи, дето стреля по конете?

— Логично предположение. Нямах представа кой върши тия дивотии, а и не знаех накъде да продължа.

— Е, и?

— Е, и прекарах далеч от теб по-дълго, отколкото можех да понеса.

— Това е добре.

— Затова ще си запиша точка в колонката на провалите и ще се съсредоточа върху следващата игра.

— Мъдро решение.

— В края на краищата, храст в ръката…

— Спри дотук — нареди Сюзан.

Беше понеделник, слънчево утро в началото на юни, при това не много горещо. Бях в кантората си, пиех кафе и четях вестник в очакване на поръчка. Бях погълнал дажбата си кафе, бях изчел и вестника, преди да приема първия посетител. Случаят обаче се оказа повече от интригуващ. Влезе жена с отривиста походка, сякаш тия офиси й бяха нещо съвсем познато. Понечих да се надигна. Тя ми даде знак, че не е наложително, но аз вече бездруго се бях изправил.

— Името ми е Валъри Хач — рече непознатата и протегна ръка. — А вие сте Спенсър.

— Празо в целта, и то два пъти поред — отвърнах аз и стиснах ръката й.

— Оуен Брукс ме посъветва да говоря с вас във връзка със ситуацията, в която съм изпаднала. Познавате ли Оуен?

— Да.

Колкото и да е невероятно, Оуен Брукс бе окръжният прокурор на Съфък. Беше чернокож, възпитаник на Харвард, умен, с чувство за хумор, приятен за компания, толерантен и невероятно жилав. В качеството си на политическа фигура той изглеждаше загрижен най-вече престъпниците да бъдат залавяни без загуба на излишни усилия и средства.

— Според него най-добре било въпросната ситуация да се разреши неофициално, така да се каже, от човек като вас.

— В такъв случай това наистина ще трябва да бъда аз. Няма друг като мен.

— Оуен спомена също, че се имате за много забавен.

— Откъде го познавате?

— Работя като юрист в една от големите адвокатски кантори в града… което няма връзка с посещението ми.

— Разбирам. А каква е връзката?

— Самотна майка съм — заяви тя. — При това жена с професия. За да мога да се справя и с двете отговорности, ползвам услугите на бавачка.

— И аз така бих постъпил.

Думите ми не направиха нужното впечатление. Не се обидих. Бях сигурен, че тази жена на никого не обръща особено внимание, погълната изцяло от двойствената роля на самотна майка и жена с професия.