Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— И без нито една гънка?

— Нито една.

— Вероятно не е искал да го подмамят да се отдалечи от коня.

— От Торнадо — уточни този път Бекър.

Погледнах го. Лицето му бе напълно безизразно.

— Торнадо я, кой друг — рекох. — Нима става дума за някой друг кон?

Бекър се ухили.

— Никой нищо не е видял. Никой освен онзи от охраната не е чул нищо — обясни великодушно той. — Търсим следи от стъпки, но и двамата знаем, че от вчера следобед вали непрекъснато.

— Сцената на местопрестъплението няма да помогне много.

— Вие, янките, сте ужасни песимисти.

— Пуританско наследство. Някой уведоми ли семейството?

— Да. Аз им казах.

— Как го приеха?

— Последва обичайният шок и смут.

— Нещо необичайно?

Бекър поклати глава.

— И ти си бил ченге. Сигурно ти се е налагало да съобщиш за нечие убийство. Е, какво би било необичайно в такъв момент?

— Прав си — отвърнах. — Нагледал съм се на всякакъв вид реакция. Делрой да е наблизо?

— Още не.

Стояхме под дървото, което не ни осигуряваше прикритие от дъжда, и се взирахме мълчаливо в мъртвия Клайв.

— Защо ми се обади? — попитах накрая.

— Две глави мислят по-добре от една — отвърна Бекър.

— Зависи чии са.

— В случая става дума за твоята и моята — уточни Бекър. — Нали си бил важно ченге в големия град, може да ти хрумне нещо.

Кимнах.

— Между нас казано — додаде Бекър, — може и да ни провърви в налучкването.

Пак кимнах. Дъждът продължаваше да вали. Уолтър Клайв все така си лежеше в калта. Някъде зад нас спря микробус с надпис „Съдебна медицина — окръг Колумбия“. От него слязоха двама души с дъждобрани и отвориха задните врати.

— Ще ти кажа какво мисля — рекох. — Надушил си нещо съмнително, то е някъде в семейството на Клайв, пък те са твърде важни клечки, а и с големи връзки. Затова на някакъв си помощник-шериф не му стиска сам да се заеме с разплитането на бъркотията.

— Наистина са много важни — повтори Бекър.

— Затова ме използваш като дубльор. Аз да вляза в гнездото на осите. Казваш ми разни неща само колкото да не загубя интерес, но не и важните подробности, заради които би могъл да загазиш. Ако пипна нишката, ще се окичиш с лаврите, след като си замина за Бостън. Ако ударя на камък, можеш тъжно да поклатиш глава и да отбележиш колко е жалко, че съм толкова любопитен.

— Човек трябва да е голям мошеник, за да съчини всичко това.

— Нали и аз ти разправям същото.

Когато погребваха Уолтър Клайв, дъждът още не бе спрял. Цяла седмица бе валяло. След погребението множеството нахлу в дома на Клайв и се скупчи под навеса в задния двор. С мрачно изражение и някак неловко хората си поръчваха питиета. И аз бях там и тъй като нямах друга работа, наблюдавах как събралите се започват да се напиват и да повтарят, че Клайв сигурно би бил доволен, ако след опелото в негова памет те се позабавляват. Физиономиите на присъстващите вече не бяха мрачни както в началото. Точно както би искал покойният Уолт. Пени бе организирала всичко. Изглеждаше тъжна и сдържана и се справяше много добре. Присъстваше и Джон Делрой, пременен в тъмен костюм. Семейният адвокат също бе налице, мъж на име Валоун. Все още трезви, Пъд и Сю стояха до Стоуни и Корд, Всички бяха облечени подходящо за случая, с изключение на една жена, навлякла дълга памучна рокля на големи жълти цветя. Сиворусата й коса достигаше до кръста. Носеше огромни слънчеви очила и сандали. Пени я доведе при мен.

— Това е майка ми — представи ми я тя. — Шери Ларк.

— Много мило, че дойдохте — рекох само за да кажа нещо.

— О, не е заради Уолтър — рече жената. — Заради дъщерите си съм тук. В тежки моменти момичетата се нуждаят от майка си.

Видях как Пени сбърчи нос.

— Разбирам — продължих да любезнича.

— Уолтър отдавна не съществува за мен, но момичетата са част от душата ми.

— Естествено — казах. — Омъжихте ли се повторно?

— Не. Според мен бракът не е нормално нещо за човеците.

Течността в чашата й трябва да бе бърбън с лед. Което сигурно бе нормално нещо за човеците.

— Ларк 2 2 Чучулига: веселие (англ.). — Б.пр. … това моминското ви име ли е?

— Не, сама си го избрах. Когато напуснах Уолтър, се отказах от фамилията му. Но нямах желание да си върна бащиното име, което съм получила при раждането си не по свой избор.

— И при мен се е получил същият проблем — рекох аз. — Лепнали са ми името на баща ми.

Изобщо не ми обърна внимание. Очевидно нямаше нищо против да говори за себе си.