Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Затова си избрах име, символизиращо живота, към който се стремях, волността на чучулигата.

Отпи от чашата. Аз кимнах и се усмихнах.

— Разбирам как се чувствате. И аз мисля скоро да си сменя името. Ще се нарека „Осемдесет и втора ескадрила“.

Не получих отговор. Явно бе от онези хора, които, чуят ли нещо, което не разбират, се правят, че човекът насреща им не е проговарял.

— Хайде, мамо — подкани я Пени. — Трябва да се обадиш на сенатор Томпсън.

Пени ме изгледа през рамо, когато най-сетне успя да отведе майка си. Усмихнах й се, без да влагам абсолютно нищо. Пиех бира, защото не се съмнявах, че тъкмо това би било желанието на покойния Уолт. Отпих малка глътка. Чернокожа жена в кокетната униформа на камериерка разнасяше табла с фаршировани гъби. Отказах. Появи се пушена сьомга с цикория, украсена с бита сметана. Отново отказах. В този момент се появи губернаторът на Джорджия. Насочи се право към Доли, опечалената любовница, и взе ръката й в своята. Поговориха. Той я целуна по бузата. Тя направи жест към сина си. Джейсън и губернаторът си стиснаха ръце. Лицето на Доли бе много бледо под безупречния грим, а чаровните бръчици около устата й изглеждаха по-дълбоки, отколкото ги помнех.

Дъждът неуморно трополеше по платнището на навеса и се стичаше от краищата на тънки струйки. Далматинецът Дъч, домашният любимец на семейството, също се разхождаше из тълпата, подушил фаршированите гъби. Натъкна се на мен, позна ме и размаха опашка. Грабнах от минаващия поднос мъничка соленка с пълнеж от раци и я поднесох на приятеля си. Той я пое внимателно и я глътна наведнъж. Наблюдавах Стоуни и Корд. Те не се отделяха един от друг, красива млада двойка, която тъжно приема съболезнованията. Когато обаче не говореха с никого от поканените, те не говореха помежду си. Сякаш бяха непознати, случайно поставени един до друг, докато трае церемонията. Пъд и Сю също приемаха съболезнования. Но те не бяха толкова тъжни. Всъщност бяха пияни. Лицето на Пъд пламтеше, плувнало в пот. Двамата май се караха в промеждутъците, макар смехът на Сю да изригваше с невероятна последователност, щом приближеше поредният гост. Под навеса ухаеше на орлови нокти, а откъм кухнята, където приготвяха ордьоврите, се носеше апетитна миризма. Дъч търпеливо седеше в краката ми в очакване на следващата вкусна хапка. Дадох му ръжена бисквита с говеждо филе и хрян. Погълна я с познатата ми светкавична бързина, макар да кихна от хряна.

— Ти и умряла гарга да видиш на улицата, ще я заръфаш, какво сумтиш от някакъв си хрян!

Дъч наостри уши към мен, изчаквайки. Пени се върна сама с чаша бяло вино в ръка, макар че поне според мен изобщо не беше пила.

— Искам да се извиня заради майка си.

— Не е нужно отвърнах.

Пени се засмя.

— Последната от хипитата.

— Как се погаждат с Доли? — попитах я аз.

— Опитваме се да ги държим далеч една от друга.

— Доли присъстваше ли в живота на баща ви, когато Шери все още е била тук?

— Струва ми се, да. Защо питаш?

— Професионален навик.

— В момента не е много уместен — каза Пени.

— Не е, разбира се.

— Можеш ли утре сутринта към десет да наминеш към офиса?

— Разбира се.

Пени ми се усмихна, за да не си помисля, че ми се сърди, после се насочи към четирима гости, които току-що се бяха появили и се оглеждаха за бара. Жените бяха с капели. Тя се разцелува с всички и ги заведе до бара. В небето над къщата на Клайв проблесна светкавица, след няколко мига се чу и гръм. Появи се лек ветрец и сякаш захладня. Последваха и други светкавици, гръмотевиците ги догонваха на все по-къси интервали. Някои кучета се страхуват от гръмотевици. Не и Дъч. Него само едно нещо го интересуваше. Побутна ръката ми. В полезрението ми нямаше никакъв поднос. Взех шепа фъстъци от бара и му дадох да си хапне. Огледах тълпата — гостите вече бяха леко пияни и доволни. Идеалният момент да помоля за тишина и да обявя, че съм разрешил случая. Само дето нямах с какво да се похваля. Не бях заловил похитителя на конете, а човекът, който ме беше наел, бе убит. Представа нямах кой стреля по конете, а още по-малко — кой бе застрелял Уолтър Клайв.

Спенсър, ненадминатият детектив.

— Харесвам те — заяви Пени. — Освен това смятам, че си умен.

— Досега не съм го доказал.

— Направи всичко възможно. Нима човек може да отгатне какво се върти в главата на един луд.

— Смяташ, че всичко това е дело на някой смахнат?

— Естествено. А ти?

— Досадният ми професионален навик — отвърнах. — Каже ли някой нещо, въпросът ми е готов.