Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

Барманът беше ниско подстриган, с мустаци и загорял тен. Беше облечен в тъмнозелена блуза с къси ръкави и памучни панталони. Поръчах си наливна бира.

— Теди тук ли е? — попитах.

— Кой Тели?

— Теди Сап — уточних.

— Ей на оная маса — посочи с глава барманът. — Онзи, мускулестият.

Теди косеше униформата на заведението — зелена блуза и памучни панталони. Косата му бе крещящо изрусена, както диктуваше модата сред музиканти и бейзболисти за тази година. Беше съвсем ниско подстриган. Един горд с физиката си културист. На ръст и на тегло беше горе-долу колкото мен. Тялото му бе изваяно като на скулптура. Получих си бирата.

— Три долара и двайсет и пет цента — обяви барманът.

Оставих петарка на плота и отнесох халбата до масата на Теди. Той вдигна очи и ме погледна, без да помръдне глава. Излъчваше самоувереността на човек, който е убеден, че може да повали всекиго с един удар. Пред него на масата имаше чашка кафе, а до нея сгънат брой на „Атланта Конститюшън“

— Казвам се Спенсър — представих се аз. — Долтън Бекър ми спомена за теб.

— Бекър е свестен мъж — чух леко дрезгавия глас на Сап. Посочи ми празния стол срещу себе си и аз седнах.

— Навремето си работил за Бекър — отбелязах аз.

— Да, така е. Бях помощник-шериф. А преда това бях в армията, в авиацията. Вдигах щанги. Тренирах карате. Дори се ожених. Направих всичко възможно, за да остана в правия път.

— И не се получи.

— Хич даже. И тогава не се получи, и сега е същото. Май няма изгледи да се оправя.

— Но сега вече не се и опитваш.

— Не. Разведох се, напуснах и ченгетата.

— Бекър ли те уволни, като разбра какъв си?

— Не, можех да остана. Сам напуснах.

— Все пак си поддържаш формата.

— Е, това го правят и обратните, и редовните.

— И сега работиш тук?

— Да, от четири следобед до полунощ шест дни в седмицата.

— Лесно ли се справяш?

— Че какво му е. Най-много моите хора да се сбият, и то само се драскат и ритат, та се налага да ги разтървавам. А седя тук най-вече да не вземат някои от старите бабаити да се напият и да дойдат да сбият пеперудките.

— Често ли се случва?

— Напоследък вече не.

— Защото ти си тук.

— Е, да.

— Не очакват някой обратен да им се опъне.

— Теб като те гледам, ударил си някое и друго кроше — ухили се Сап.

— А ти някога губил ли си?

— Какво, при бой тук ли? Май не.

— Затова ли напусна ченгетата, за да работиш тук?

— Може и така да се каже.

— За да пазиш клиентите?

Сап сви рамене.

— Повечето от нашите никога не са се учили да се бият.

— И с другите е така.

Сап кимна.

— Аз поне знам как. И си помислих, че мога да служа и закрилям… — Млъкна и се замисли как точно да се изрази. — Да помагам на тия тук, на място, а не само от участъка на окръг Колумбия.

Надигнах бирата. Сап отпи глътка кафе.

— А ти с какво се занимаваш? Знам, че носиш патлак.

— Зорко око имаш. Изкарвам по нещо като детектив. Частно ченге. От Бостън.

— Разбрах те, че не си тукашен, от Конфедерацията де.

— А, неее — проточих по южняшки.

Инстинктът ми подсказваше, че мога да говоря открито с него. Случвало се е инстинктът да ме подведе, но този път без колебание реших да му се доверя.

— Тук дойдох заради Уолтър Клайв — започнах. — Опитвам се да открия кой стреля по конете му.

— Коне ли?

— Да, стреляно е сякаш наслуки, няколко пъти. А той се тревожи най-вече за двегодишния Торнадо, който е на път да спечели шампионата.

— А после дълго време ще получава тлъсти суми за разплод.

Без да сме го викали, барманът донесе кафе за Сап и бира за мен. Остави чашите, взе празните и се оттегли.

— И защо си дошъл при мен? — попита Сап.

— Познаваш ли семейство Клайв?

— Аха. Всички тук ги познават.

— Заинтригува ме зет му Корд Уайът.

Сап не бързаше с отговора. Сложи си захар в кафето, добави сметана и бавно го разбърка.

— Разправят, че си падал по малки момченца — опитах аз отново.

Сап продължи да разбърква кафето си. Предположих, че и той се допитва до инстинкта си.

— И какво от това? — попита най-сетне той.

— Разправят, че не се ограничава с кротки мечтания.

— Е, и?

— Мен ако питаш, възрастните нямат работа да закачат децата, но въпросът не е в това.

— А в какво?

— Цялото семейство ми се вижда някак странно. Инцидентите също. Да не би това да означава, че семейството поражда престъпленията? Не знам. Опитвам се да разбера.

Сап вдигна чашката и отпи. Сетне кимна.

— Разбирам как разсъждаваш. Навремето бях ченге.