Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Разполагаме с куршума — добави Фелисия. — Ветеринарният го извади.

— Бихме искали да го видим, за да го сравним с нашите — рече Бекър.

— Няма проблем — съгласи се Фелисия.

— Нещо друго? — попитах аз.

— Радвам се, че те виждам отново — усмихна ми се тя.

— Аз също. Някакви улики?

— Никакви.

— Само дето тия случаи доста зачестиха.

— Колко години минаха, май осем, а?

— Осем. Още ли ходиш на фризьор в Бейтсбърг? — попитах аз.

— Да.

— Косата ти е все така страхотна.

— Нали.

Поговорихме и с Франк Фъргюсън, собственика на коня. Той нямаше представа защо някой би поискал да застреля коня му. Помнех го от последното ми идване в Олтън, но той ме беше забравил. Когато разговаряхме преди осем години, той неизменно пушеше лула от сепиолит. Мислех да го спомена, но после реших, че ще се възприеме като изфукване, особено след блестящото ми попадение с фризьора от Бейтсбърг.

Тръгнахме обратно към Ламар в късния следобед, без да сме научили нищо, а и без да сме обядвали. Обядът не ми липсваше, тъй като все още усещах соленките в стомаха си. Всъщност вече обмислях възможността изобщо да престана да ям.

— Май пътувахме напразно — подхвърли Бекър.

— Така е — съгласих се аз. — Само дето поразширихме обсега.

Пътувахме на запад, тъй че следобедното слънце грееше право насреща ни Бекър спусна сенника над волана.

— Може би такава да е била идеята — продължи Бекър.

— За да ни отвлекат вниманието от семейство Клайв ли? — опитах се да уточня.

Бекър само сви рамене.

— Какво означава това — отговаряш ми колкото за да измисля следващия въпрос?

Бекър се ухили, примижал срещу слънцето.

— Също като в онази игра по телевизията — отвърна той.

— Страхотно — изпъшках аз.

Продължихме да се движим срещу слънцето. Пейзажът покрай магистралата се състоеше от червена глина, борове и ниви, в които май нищо не растеше.

— Добре де — рекох примирено, — остави ме да поразсъждавам на глас. Ако искаш, можеш да кимаш от време на време.

— Да поразсъждаваш ли? — проточи Бекър.

— Спя с момиче, което е завършило Харвард — заявих гордо.

— Перлата на Севера — допълни Бекър.

— И тъй, извършени са серия престъпления, които, с изключение на убийството на Южна луна, са насочени към членовете на семейство, сред които се числят Пъд, агресивен пияница, Сю, сексапилна алкохоличка, Корд, който обича малки момченца, и Стоуни, която според Сю страда от сексуална незадоволеност. Майката е хипи, избягала с някакъв китарист, когато дъщерите били още в пубертета, а бащата Уолтър, след бягството на съпругата, опитал да се утеши, като чукал всяка женска, която му паднела.

— Да не забравяме Пени — напомни Бекър.

— Която, по всичко изглежда, в момента дърпа конците на бизнеса.

— При това твърде успешно.

— Да знаеш нещо повече? — попитах направо.

— Чух, че Корд обичал да язди невръстни пиленца — каза Бекър.

— Ами Стоуни?

Бекър сви рамене.

— Сю?

Същият жест.

— Да кажеш нещо за доброто момче Пъд?

— Доколкото знам, напива се от обяд всеки божи ден.

— Това май не е най-подходящият начин да се поддържа добър брак.

— Не съм социален работник — сопна се Бекър. — Не следя кой кога и къде си сваля гащите.

— И все пак знаеш за Корд.

— Аз съм полицай — отвърна той.

— Ясно, значи се е случвало Корд да загази.

Бекър замълча. Спря на паркинга пред мотела. Точно пред входа. Поседяхме мълчаливо.

— Тези хора са много известни, може би най-известната фамилия в целия окръг Колумбия — отбеляза Бекър. — Уолтър Клайв е личен приятел на шерифа, за когото работя.

— Това вече го спомена.

— Което значи, че никак не ми се ще да ходиш в грил бара „Бат“ и да тръгнеш да разпитваш за Корд Уайът.

— Разбирам те. Там ли е сборището на педалите от Ламар?

— Може и така да се каже. Теди Сап, дето разгонва досадниците, навремето ми беше заместник. Понеже знам, че няма да идеш там, защото те предупредих, да не си посмял да го заговаряш или да споменаваш името ми.

— Не се притеснявай. Да не стъпвам в бара и да не говоря със Сап, ясно. Кажи къде се намира, за да съм сигурен, че няма да отида.

— Меканик Стрийт.

— Много ще внимавам.

Отново помълчахме.

— Странно семейство — обадих се накрая.

— Стрелбата по конете също ми се струва странна — отвърна Бекър.

— И какво означава?

— Нямам представа.

Въпросният грил бар привличаше клиенти със светещото неоново изображение на Сиъдс Макензи, кучето купонджийче, явно много жадно. В помещението имаше климатик и бар в дъното, който се простираше по цялата ширина. Отпред бяха наредени маси Покрай стената вдясно се виждаше малък дансинг с издигната платформа за представления на живо. Музиката в момента, непозната за мен песен на Бет Мидлър, се носеше от голям старомоден автомат, поставен до вратата. Зад бара бе окачена черна дъска с предлаганите за дегустация вина, както и списък на специалитетите за деня. В късния следобед близо половината места край бара бяха свободни, масите също. Приличаше на всяко друго заведение, в което хората се отбиват, за да не бъдат сами, само дето тук всички посетители бяха мъже.