Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— За нея какво ще ми кажеш?

— Харесвам я. Умна и делова. Намира ме забавен.

— Значи дори да не беше умна и делова… — вметна Сюзан.

— Всъщност тъкмо така разбрах, че е умна и делова.

Смехът на Сюзан долетя от близо две хиляди километра, искрен и близък, събуждащ у мен чувството, че ако някога имам свой дом, тъкмо с това ще го свързвам. От усещането ме стегна гърлото.

— Ами другите сестри? — попита тя.

Разказах й каквото знаех.

— Какво ще кажеш за омъжена жена, чийто съпруг предпочита малки момчета?

— Вероятно по-добре би било да се е омъжила за човек, който предпочита нея — отсъди Сюзан.

— Ей, вие психоаналитиците сте голяма работа.

— Когато работя професионално, зная онова, което пациентите споделят с мен. А за Стоуни и еди-кого си не зная нищо.

— Корд — поясних.

— Корд — повтори Сюзан. — Няма общовалидно решение за жени, чиито съпрузи предпочитат малки момченца, ако вярваме, че Сю ти е казала истината.

— Според Сю сестра й е толкова затормозена сексуално, че е потенциална заплаха за всички топки на вратите.

— Може и така да е. А може би това е представата на Сю за самата нея в подобна ситуация.

— Ами Корд? Дали се е оженил, за да си осигури прикритие?

— Може би — разсъждаваше Сюзан на глас. — А може да се е оженил просто защото я обича.

— От любов към теб преляло би сърцето, да не обичах толкоз малките момчета.

— Сексуалността е сложно нещо — каза Сюзан, Чувал съм го. Всъщност смущава ме най-вече фактът, че разполагам с поредица необясними престъпления, извършени в това семейство от — дори не знам подходящата дума — ексцентрици, меко казано. Тъй де, трябва да има връзка, макар да не я виждам, или по-скоро не успявам да я открия.

— Ако наистина съществува, ще я откриеш — успокои ме Сюзан. — Все пак имай предвид, че в повечето семейства би открил подобна ексцентричност. Може би не ти се случва често да попаднеш сред роднините на свой клиент и да се сблъскваш с тях от такова близко разстояние.

— Може би си права. Според теб има ли връзка?

— Откъде да знам — отвърна Сюзан.

— Смятащ ли, че мъж, който предпочита момчета, или пък жена, чийто съпруг предпочита момчета, биха имали основание да тръгнат да убиват коне?

— Вече ти казах, че моята професия се основава на ретроспекцията. Твоята също. Много по-добре умеем да обясним причините за извършеното, отколкото да предвидим вероятни действия.

Естеството на работата ни кара да се намесим пост фактум.

— Точно така.

Значи няма да ми разплетеш загадката.

— Не, не се надявай.

— Ами сексуалните ми потребности?

— Мога да ти подишам тежко по телефона.

— Май вече съм твърде стар, за да ми подейства.

— Ами ако не се прибереш скоро, май ще трябва да се сдобриш със Сю.

— И ако те послушам?

— Ще я гръмна и ще се закълна, че съм се целила в някой кон.

— Аз пък си мислех, че самообладанието на психиатрите ги прави недосегаеми за ревността.

— Само в работно време.

Тъкмо привършвах с бръсненето, когато ми се обади Бекър, помощник-шерифът на Ламар.

— Един кон е застрелян в Олтън, Южна Каролина. Смятам да ида дотам да видя как стоят нещата. Искаш ли да дойдеш?

— О, да.

— Ще те взема след около петнайсет минути.

Стоях пред мотела до вратата на фоайето, когато се появи Бекър с черен „Форд Краун Виктория“. На таблото имаше синя лампа, както и дълга антена, но отвън не личеше, че колата е полицейска. Щом седнах, усетих миризмата на храна. Бекър пиеше кафе. На седалката до него се мъдреше голям кафяв плик.

— Купих соленки с пастет — посрещна ме той. — Също и кафе. Заповядай.

— Да си взел овесени ядки със стафиди?

— За тях трябва да се ходи чак до Атланта. В окръг Колумбия не ядат овесени ядки, а и не понасят онези, които ги харесват.

Излях кутийка сметана в картонена чашка с кафе и разбърках енергично, за да се стопят захарчетата. Отпих, бръкнах в плика и си извадих голяма соленка с пълнеж от пастет.

— Добре рекох накрая, — ще го преживея.

— Не мислех, че си придирчив към храната — каза Бекър.

— Разкажи какво знаеш за стрелбата.

— Конюшня в Олтън. „Кентърбърп Фармс“. Някой се промъкнал снощи в конюшните и застрелял кобилка на име Южна луна.

— Мъртва ли е?

— Не знам. Чух го по радиото За Южна Каролина нямам правомощия.

— Аз също.

— Че ти за никъде нямаш правомощия, по дяволите отвърна Бекър.

— Чувството за свобода е приятно.

Продължих да си пия кафето и наблюдавах как пейзажът на Джорджия неусетно отстъпи на пейзажа на Южна Каролина. Вслушах се в артериите си. Кръвта все още течеше през тях, затова си взех втора соленка.