Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Торнадо ли? Ако изобщо размишлява, то е върху предстоящия обяд — отвърна Пени.

— Няма ли да ми кажеш нещо за Корд? И той ли прилича на добро момче, когато е трезвен?

Пени сякаш се стресна.

— Не — отвърна, — той не пие. Най-много чаша бяло вино, и то само за компания.

— Ами като изпълнителен вицепрезидент?

— Много е артистичен — поклати глава момичето.

— Това важи и за Уолъс Стивънс — отбелязах.

— Той не беше ли поет?

— Правилно. И наред с това вицепрезидент на една застрахователна компания.

— Не е ли странно — каза Пени. — Всъщност Корд май изобщо не се интересува от бизнес.

— А от какво се интересува?

— Пак ли влизаш в ролята на детектив?

— Това ми е постоянното занимание.

— Защо ме разпитваш за Корд?

— Защото не зная нищо за него. Част от работата ми е да събера информация. Когато разполагам с достатъчно сведения, понякога узнавам нещо.

— А според мен е време да престанем да говорим за семейството ми.

— Дадено.

Помълчахме известно време.

— Не съм забравила, че аз повдигнах темата — рече Пени накрая.

Кимнах, а тя се усмихна. Зъбите й блестяха на фона на медния загар на лицето.

— Тъй че мога да кажа кога да прекратим дискусията.

— Естествено.

— Не искам да си мислиш лоши неща за нас. Всяко семейство си има своите проблеми. Но иначе сме приятно общество.

Нямах представа какво общо има това с Торнадо. В същото време отдавна бях навикнал да не съм наясно с разни неща. Очаквах, че рано или късно ще науча каквото трябва. Засега просто си отбелязах, че Пени няма желание да говори за Корд и Стоуни. Реших да не споменавам какво ми е казала Сю.

— Без съмнение — отвърнах й.

Седях заедно с Уолтър Клайв в офиса на „Трите кобилки“ в центъра на Ламар. Клайв бе облечен в бежов пуловер от копринена прежда, пясъчножълти ленени панталони и виненочервени мокасини на бос крак. Тенът му бе все така безупречно златист Посребрената му коса бе гладко вчесана назад. Дебела златна верижка красеше шията му. Ноктите му бяха добре поддържани. Беше обръснат и ухаеше на парфюм.

— Пени ми каза, че напредваш — поде Клайв.

Беше се изтегнал във високия, тапициран с червена кожа въртящ се стол, сплел пръсти върху плоския си корем. На лявата ръка носеше широка златна халка. През еркерния прозорец зад него зърнах белите цветове на цъфнал храст.

— Пени преувеличава — вметнах скромно.

— Сериозно?

— Не съм отбелязал напредък, който си струва да се обсъжда.

— Е, поне си честен — каза Клайв.

— Поне това, да.

— Може би Пени е искала да каже, че си разговарял с някои от хората.

— Сигурно. Успях да ядосам Джон Делрой.

— Пени и това ми спомена.

— Благодаря ти, че си я накарал да говори с него.

— Всъщност идеята е била нейна.

— Важното е, че има резултат.

— Джон отдавна е при мен. Вероятно се чувства малко изместен.

— Колко отдавна?

— О, може би има вече десетина години.

— Така значи. И с какво се занимава?

Клайв замълча, сякаш разговорът бе тръгнал в непредвидена посока.

— Компанията е доста голяма. Има нужда от охрана.

— Естествено. Сега поне вече двамата сме наясно кой какво трябва да върши.

Клайв кимна, наведе се напред и натисна бутона на интеркома.

— Мардж, донеси ни кафе, ако обичаш.

Нечий глас обеща да изпълни поръчката и Клайв отново се облегна назад, усмихвайки ми се. Прозорецът вдясно от мен бе полуотворен и оттам долиташе нестройното чуруликане на птичките в цъфналите дървета.

— И тъй — рече моят домакин, — достигна ли до някакво заключение?

— Различно от това, че не съм постигнал никакъв напредък?

— Ами да — каза Клайв. — Изгради ли си вече някаква хипотеза?

— Досегашните ми наблюдения показват, че цялата тая работа е лишена от смисъл — отвърнах аз.

— Е, и това е някакво обобщение — каза Клайв. — Поредица от безсмислени престъпления.

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Което означава?

— Означава, че щом изглежда толкова безсмислена, може би се лъжем.

Клайв не бе станал могъщ магнат, кимайки в съгласие с всичко, което му се говори.

— Звучи като някое остроумно изявление, което хората правят, опитвайки се да ти пробутат нещо, от което нямаш нужда — отвърна Клайв. — В случая значи ли нещо?

— Не знам — отвърнах. — Не твърдя, че съм голям специалист по убиването на животни. Що се отнася до серийните убийци на хора, обикновено търся логиката на мотивацията им. Това не е непременно логиката на другите хора, но и те откликват на някаква вътрешна схема, а моята задача е да се опитам да я открием. При инцидентите с конете тук няма схема.