Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Досега убил ли е някого? — попитах.

— Не.

— Но може да се случи.

— Не му липсва желание.

— И все така ли трябва да го удържате?

— Да.

— Струва ли си труда?

— Умее да бяга — рече Мартин.

— Кастрирането стои ли като възможност?

— Някой кастрира Джон Хенри. Знаеш ли колко пари им струва това?

— Таксите за разплод ли?

— Именно.

— Значи бихте пуснали Джимбо при някоя кобила?

— А, с кобилките той се държи другояче. — И той ли?

Мики Блеър излезе от канцеларията при конюшните с пружинираща походка, която се предаваше и на дългата й руса плитка. Тя остави вратата зад себе си отворена. В пролуката зърнах редицата отделения в конюшнята, откъдето конете подаваха глави и наблюдаваха. Гледката ми напомни една от уличките в Амстердам, с проститутки, накацали по первазите на прозорците.

На бюрото до дясната ми ръка лежеше жълт бележник, а върху него небрежно бях поставил химикалка „Бик“. Бележникът беше празен. Бях прекарал целия ден в разговори с работниците в конюшните за нападението срещу Торнадо, а не бях научил почти нищо. Погледнах часовника си. Пет без двайсет. Появи се Пени Клайв с черни джинси, бяла тениска и черно яке. Насочи се право към хладилника, извади две кока-коли и ми подаде едната. Настани се на канапето и вдигна крака върху масичката. В тази поза можах да отбележа, че джинсите й стоят твърде добре. Това май бе единственото смислено наблюдение за деня.

— Проясни ли ти се картината? — попита Пени.

— Имам чувството, че знам дори по-малко, отколкото сутринта.

— О, боже! — въздъхна тя.

Отпихме по глътка.

— Чух, че сестра ми ти е направила посещение.

— И откъде разбра?

Тя се усмихна и сви рамене.

— Нямат.

— А таткото какво мисли по въпроса?

— Иска наследник.

— На теб ли се осланя?

За малко да се изчерви.

— Още не, поне засега. Твърде много работа имам да върша. „Трите кобилки“ е голяма компания. Татко вече не е в състояние сам да я управлява.

— На мен ми се стори в чудесна форма.

— О, да, това да. Но сега има твърде много пари. Превърна се… в много важна личност. И пътува често. Да не говорим, че се появи и Доли. Просто не може повече да се справя с ежедневното напрежение.

— Ами зетьовете?

— Те просто са женени за дъщерите му — сви рамене Пени.

— Нали Корд е изпълнителен вицепрезидент?

— Е, да.

— А Пъд е…

— Вицепрезидент по маркетинга.

— Това ли е истинската им работа?

— Удряш право в целта, а?

— Сюзан умее да проявява находчивост — казах. — Аз не съм достатъчно умен.

— Дума да няма. Отговорът е „не“, това не е истинската им работа. Според мен татко се надяваше на нещо повече. Само дето Пъд е… ами, нали го видя.

— В лош момент го улучих.

Вярно е, пък и той невинаги е толкова зле. Когато е трезвен, наистина е добро момче.

— А кога е трезвен?

— Почти всеки ден, до обяд.

— Ами съпруга на Стоуни?

— Казва се Корд.

Кимнах. Пени отмести очи към редицата отделения.

— Татко държи да знае какво вършат Сю и Стоуни.

— И ти ги следиш?

— Не сме много хора тук — каза Пени. — Обикновено без усилие научавам какво става.

— Някой от мотела ти е подшушнал.

Тя се усмихна.

— По твое предварително нареждане — добавих аз.

Усмивката не слизаше от лицето й.

— Защото си се досетила, че ще дойде — продължих с предположенията.

— Не е трудно да се предвидят действията на Сю. А теб кой те следи? — попитах я аз.

— Сама се контролирам — рече Пени, вече толкова широко ухилена, та чак се появиха бръчици в ъгълчетата на устата й. — Надявам се, Сю не те е обидила.

— Ни най-малко.

— Тя има проблем с алкохола.

Досетих се.

— С мъжете също — натърти Пени.

Не казах нищо. Пени също мълчеше.

— Нахвърли ли ти се? — попита най-сетне Пени.

— Чудех се как ще подходиш към въпроса — обадих се аз. — Най-добрата тактика е да си го кажеш направо.

— Благодаря. Е?

— Това, струва ми се, трябва да си остане между мен и Сю.

Естествено — кимна Пени. — Съжалявам, че те подложих на този кръстосан разпит.

— Просто си вършиш работата — успокоих я.

— Не е точно така, както изглежда, И двете ми сестри са… как да кажа, малко буйни. Татко се опитва… просто да бъде добър баща.

— Как вървят браковете им?

— Не много гладко.

— Деца?

Торнадо, трети от края, бе зареял поглед някъде над охраната, сякаш съзерцаваше вечността.

— Мислиш ли, че размишлява върху нетленното? — попитах.