Робърт Паркър - Версия „Торнадо“

— Аха.

След което заспа.

Закусвах заедно с Били Райс зад колата за доставки, паркирана под боровете близо до тренировъчния плац.

— Поничките са добра основа за деня — рече Райс.

— А с кафе вървят още по-добре — отвърнах.

На площадката отсреща нямаше други коне освен Торнадо. Чувахме насеченото му пръхтене, характерно за конете. Имаше огромен гръден кош. Краката бяха прекалено тънки — странен, но приятен за окото резултат от безкрайната селекция. Половинтонна машина, задвижвана от сърце и дробове, върху крака, по-тънки от моите. Единственото му предназначение бе да пробяга километър-два за минута, минута и нещо. Райс не го изпускаше от поглед, докато закусвахме.

— Страхотен е — подхвърлих.

— Ще стане страхотен — уточни Райс.

— Че сега какво му е?

— Видът не е всичко — обясни Били. — Също както при атлетите. Първото условие е да има подходящото тяло и подготовка. А после ще е нужна стръв. Който притежава нужната стръв, става велик.

— Този има ли я?

— О, да.

— Откъде знаеш?

Райс бе твърде благ по характер, за да прояви надменност. И все пак изкушението беше голямо.

— Познавам го — отвърна той.

Беше дребен мъж. Не дребен като жокей, а дребен в сравнение с мен. Носеше джинси и маратонки, риза с къс ръкав и бейзболна шапка с надписа ТРИТЕ КОБИЛКИ отпред над козирката. Облегнат на оградата, треньорът Мартин наблюдаваше Торнадо. Четирима от пазачите на „Секюрити Саут“ стояха наблизо.

— Разкажи ми за нападателя — предложих.

Райс отпи от кафето си. Тъмните му очи бяха замислени, непроницаеми, като очите на състезателните коне.

— Няма нищо особено за разказване. Спях при Торнадо. Чух шум, включих фенера, видях дуло. Размърдах лъча и дулото изчезна. Чух бягащи стъпки. И после нищо.

— Не го ли проследи?

— Нямам пистолет. Да тръгна в тъмното да гоня някакъв въоръжен, а?

— Не — отвърнах. — Не става.

— Ами ти? — попита Райс.

— Аз също. Можеш ли да опишеш оръжието?

— Не мога. Не им разбирам.

— Пистолет или пушка?

— Дълга пушка.

— Ловджийска или бойна?

— Не знам.

— С една или с две цеви?

— С една.

— С какъв мерник?

— Не знам. Видях я само за миг, като я осветих.

— Цвят?

— Цвят ли? Че какъв може да е цветът на цевта? Метален.

— Синкав?

Да, струва ми се.

— Ами стъпките? Тежки ли бяха? Леки? Бързи? Бавни?

— Просто стъпки, но сякаш някой тичаше. По пръстта пред конюшнята. Не се чуваше много ясно.

— Някаква миризма?

— Каква миризма?

— Гел за коса, пяна за бръснене, лосион за след бръснене, парфюм, освежител за уста, тютюн, алкохол, крем за разтривки.

— Като спя в конюшните — отвърна Райс, — май всичко ми мирише на коне.

Поклатих глава.

— Скоро ще изведат Джимбо — подсказа ми Райс. — Време е да разкарат Торнадо.

Помощник-треньорът докара Торнадо до парапета. Били щракна повода в халката на юздите. Помощник-треньорът слезе, а Били поведе коня обратно към конюшните. Както вървяха, главите им бяха близко една до друга, сякаш си говореха нещо тайно. Охраната стесни кръга около коня и докато стигне вратите, вече го бяха обградили, сякаш бяха агенти от тайните служби.

Приближих се до Хейл Мартин. Откъм конюшните се зададе група коняри и коне. Помощник-треньорка направляваше едър тъмночервеникав кон, придружаван от двама коняри от двете страни, които също държаха поводи. Край тях яздеха още двама. Конят мяташе глава и се опитваше да се измъкне.

— Това Джимбо ли е? — попитах Мартин.

— Да.

Водачите се поотдалечаваха, щом конят започнеше да беснее, и се връщаха по-наблизо, когато престанеше. Яздеше го седемнайсетгодишно рижо момиче. Всички останали в групата бяха мъже. Един от помощниците имаше гипсова превръзка на десния крак. Яздеше отдясно, така че раненият крак да не е близо до Джимбо.

— Какво ще ми кажеш за пострадалия? — попитах.

— Джимбо — ухили се Мартин.

Щом Джимбо се озова на плаца, помощник-треньорите се отдръпнаха и отведоха конете си на сянка близо до входа, В същото време конярите откачиха поводите и бързо отскочиха. Джимбо се изправи на задните си крака и изцвили. Рижото момиче държеше главата си изправена, преместило тежестта си силно напред, все едно че се бе сляло с коня. Леко шляпна задницата му с камшика и Джимбо отметна глава и пое по пътеката.

— Дълго ще го язди — отбелязах аз. — За да се измори.

— Само го дразни — подхвърли Мартин, без да отделя очи от коня.

Рижото момиче поотпусна юздите и Джимбо се понесе в галон.