Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Казвам се Спенсър — представих се. — Просто се навъртам край мис Уолъс. Опитайте се да не ми обръщате внимание.

— Няма ли да седнете с нас? — попита Дороти.

— Не — вместо мен отговори Рейчъл. — Мистър Спенсър просто ще стои наблизо в случай че се нуждая от нещо.

Дороти се засмя някак безизразно и поведе Рейчъл към дълга маса в единия край на помещението. Там се бяха събрали още осем жени. Облегнах се на стената на пет-шест метра от тях, така че да мога да виждам Рейчъл без да чувам разговора им и без да преча на минаващите.

След сядането на Рейчъл, от масата известно време се чуваше скърцане и преместване на столове. Ставаха да се запознаят една след друга, после отново сядаха по местата си. Накрая всички, с изключение на две от жените отидоха до барчето да си вземат нещо за ядене. Имаше хамбургери по ориенталски и аз реших да мина без обяд.

Помещението беше с нисък таван, осеян с флуоресцентни лампи. Стените бяха боядисани в яркожълто, с един ред прозорци, които гледаха към Бак бей. Жълтият цвят беше почти болезнено ярък. Сред гълчавата се дочуваше някаква музика. Звучеше сякаш е от Мантовани, но пък и обикновено е.

Когато работиш за писател, всичко ти изглежда бляскаво. Рейчъл дойде с една табла и седна. И тя бе пренебрегнала хамбургерите по ориенталски. На подноса й се мъдреха сандвич и чаша чай.

Някакво девойче, което сякаш току-що бе завършило гимназия, мина покрай мен. Носеше скъпи и плътно прилепнали дрехи, сини арлекински очила окичени със скъпоценности и излъчваше аромат на френски залез.

— Ей, готин, какво гледаш?

— Тяло девети размер в рокля седми размер — отвърнах.

— Би трябвало да го видиш без роклята — посъветва ме тя.

— И дума да няма.

Тя ми се усмихна и седна на една от масите при други две свои връстнички. Започнаха да си шепнат, да поглеждат към мен и да се смеят. Най-добре облечените хора на света са децата без братя и сестри, които току-що са започнали да работят.

Двама мъже в делови костюми и един униформен бодигард влязоха в бюфета и се приближиха до масата на Рейчъл. Промъкнах се зад тях и се заслушах. Май щяха да ми отворят работа. Така и стана.

— Ние я поканихме тук — казваше Дороти. Единият от костюмираните каза:

— Нямате право да правите това.

Приличаше на Кларк Кент. Костюмът му бе от сив, финотъкан плат рибена кост. Имаше очила и четвъртито лице. Косата му бе късо подстригана, а лицето — гладко избръснато. Обувките му — лъснати. Вратовръзката беше с малък възел и прикрепена с игла. Очевидно се издигаше в йерархията.

— Кой сте вие? — попита Рейчъл.

— Тимънс — каза той. — Директор на отдел кадри — говореше много бързо. — Това е мистър Баучър, нашият шеф по охраната. Баучър беше леко закръглен, с дебели мустаци. Никой не представи униформения бодигард, който очевидно нямаше да се издигне в йерархията. Той не носеше пистолет, но от десния му джоб стърчеше кожената дръжка на палка.

— Защо искате да напусна? — попита Рейчъл.

— Защото нарушавате политиката на компанията.

— Как така?

— Забранено е подстрекателството на територията на компанията — заяви Тимънс.

Чудех се дали е нервен или винаги говори толкова бързо. Минах зад стола на Рейчъл, скръстих ръце на гърдите си и се загледах в Тимънс.

— И към какво точно подстрекавам? — попита Рейчъл.

На Тимънс очевидно не му харесваше моето присъствие, но не знаеше как да постъпи. Изгледа ме, след това извърна погледа си бързо встрани към Баучър, после отново погледна към мен и накрая се вторачи в Рейчъл. Започна да й говори, но спря и отново погледна към мен.

— Кой сте вие?

— Зъбната фея — отвърнах.

— Зъбната какво?

— Зъбната фея. Разхлабвам зъби.

Тимънс отвори уста, после я затвори. Намеси се Баучър:

— Нямаме нужда от остроумия, господине.

— Че вие не бихте ги схванали.

Рейчъл рече:

— Мистър Спенсър е с мен.

— В такъв случай и двамата ще трябва да напуснете, иначе ние ще ви помогнем.

— Колко души ви е охраната? — обърнах се към Баучър.

— Това не е ваш проблем — отвърна той. Беше непоклатим.

— Да, но е ваш проблем. Ще ви трябват страшно много такива като вас, за да ни помръднете оттук.

Униформеният бодигард изглеждаше притеснен. Той, изглежда, знаеше какви са му възможностите или пък просто не му харесваше компанията, която охраняваше.

— Спенсър — намеси се Рейчъл, — не желая подобни истории. Ние ще се съпротивляваме, но пасивно.

В помещението беше станало много тихо като се изключат стените. Тимънс заговори отново, може би окуражен от споменаването на пасивна съпротива.