Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Интелигентен. Такъв, който си разбира от работата. Нает си, за да ми пазиш живота, а не да упражняваш фантазиите си „в стил крал Артур“.

При „Арлингтън“ свихме наляво. От другата страна на улицата един нисичък мъж с посивяла коса, навлечен с две палта, повръщаше пред статуята на Уилям Елъри Чанинг.

— Там ти олицетворяваше всичко, което ненавиждам — заяви тя. — всичко, за което съм се опитвала да попреча всичко, което съм изобличавала — суперменството, насилието, онази надута мъжка арогантност, която кара мъжа да защитава всяка придружаваща го жена, независимо от нейните желания и потребности.

— Не говори общи приказки — рекох. — Бъди по-конкретна и кажи, че не одобряваш поведението ми.

— Поведението ти ме унизи. То означаваше, че съм една безпомощна и зависима личност и че се нуждая от някой голям силен мъж да се грижи за мен. Този образ се запечата отново в очите на онези млади жени, които започнаха глупашки да ръкопляскат след като всичко свърши.

Бяхме пред „Риц“. Портиерът ни се усмихна — вероятно доволен, че не бях с колата си.

— Може би е така — отвърнах. — Или пък всичко това са куп теории, които нямат почти нищо общо с практиката. Пет пари не давам за теориите или за крайните последствия от класовата борба, или каквото и да било. Не мога да се занимавам с такива глупости. Аз действам конкретно. Точно в този момент не можех да ги оставя да те влачат навън и да си стоя настрана.

— От твоя гледна точка, разбира се, достойнството ти щеше да бъде накърнено. Аз съм само поводът за поведението ти, а не причината. Истинската причина е твоята гордост — ти не го направи заради мен, не се опитвай да се заблуждаваш.

Усмивката на портиера ставаше все по-измъчена.

— Пак бих го направил — казах.

— Сигурна съм в това — отговори Рейчъл, — но ще трябва да го направиш с някой друг. Между нас нещата са приключили. Не искам повече да се въртиш наоколо. Каквито и да са мотивите ти, те не съвпадат с моите и аз нямам намерение да изневерявам на принципните си убеждения, само за да не засягам твоята гордост.

Тя се обърна и влезе в хотела. Погледнах портиера. Той беше зареял поглед някъде към парка.

— Най-лошото е — казах, — че май имаше право.

— Точно това е най-ужасното — отговори ми той.

Тръгнах обратно по „Арлингтън“ и после по „Бойлстън“ към една сграда на „Бъркли стрийт“. Имах няколко възможности. Можех да сляза до кръчмата на Доксайд и да изпия цялата им бира, или пък да се отправя към „Смитфийлд“, да изчакам Сюзън да се върне от училище и да й кажа, че съм се провалил относно каузата на женската еманципация. Можех, обаче, да свърша и нещо полезно. Избрах полезното и се насочих към „Бъркли“.

Бостънското полицейско управление беше точно на пресечка и половина нагоре по „Бъркли“, сгушено сред сенчестите здания на големите застрахователни компании — вероятно, за да се чувстват полицаите в безопасност. Канцеларията на Мартин Куърк от отдела по убийствата си стоеше на мястото. Стаята бе чистичка и полупразна. Единствените неща на бюрото бяха телефонът и една пластмасова поставка със снимки на семейството му.

Куърк говореше по телефона, когато се появих на вратата. Беше се килнал в стола си с крака на бюрото, а телефона бе притиснал между ухото и рамото си. Посочи ми стола встрани и аз седнах.

— Веществени доказателства — говореше Куърк в слушалката. — До какви веществени доказателства си се докопал? — заслуша се. Вълненото му спортно сако висеше на гърба на стола. Бялата му риза бе колосана и блестеше от чистота. Маншетите бяха подгънати над дебелите китки на ръцете му. Носеше обувки от щавена кожа до над глезените, с месингови токи. Обувките блестяха от прясната боя. Сивите му памучни панталони бяха с безукорен ръб. Черната плетена вратовръзка бе завързана на изящен възел. Гъстата му черна коса бе късо подстригана и нямаше нито един бял косъм.

— Да, знам — отговори той в слушалката, — само че нямаме избор. Вземи я — затвори телефона и ме погледна. — Ти никога ли не носиш вратовръзка? — бе първият му въпрос.

— Точно онзи ден бях сложил — отвърнах. — На обяд в „Риц“.

— Трябва да го правиш по-често. Приличаш на проклето застаряващо хипи.

— Завиждаш на младежкия ми вид — възразих. — Не съм длъжен да го правя, само защото си бюрократ и си принуден да се обличаш като Калвин Кулидж 6 6 Джон Калвин Кулидж (1879–1933) — 30-ти президент на САЩ. Периодът на неговото управление се отличава с всеобщо благополучие. Бел. ред. . Това е разликата между мен и теб.