Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Има и други различия — обади се Куърк. — Какво искаш?

— Да разбера какво ти е известно за заплахите срещу живота на Рейчъл Уолъс.

— Защо?

— Само до преди половин час й бях бодигард.

— Е?

— Уволни ме, защото съм прекалено мъжествен.

— Предполагам, че е по-добре, отколкото ако беше обратното — вметна Куърк.

— Мисля си, че, след като днешният ден се включва в ангажимента ми, бих могъл да използвам останалата част от него, за да разбера нещо от теб.

— Няма нищо особено за казване. За заплахите ни съобщи тя. Проучихме въпроса. Нищо не излезе наяве. Накарах Белсън да поразпита навън. Никой не знаеше нищо.

— Имаш ли някакво мнение доколко са сериозни заплахите?

Куърк сви рамене.

— Ако трябваше да гадая, бих предположил, че има нещо. Белсън, обаче, не откри никакво професионално участие. Тя изброява много имена и отправя неудобни обвинения срещу разни компании и правителствени чиновници, но всичко се изчерпва с това, че са неудобни. Никой няма да влезе в затвора, нито пък ще приключи кариерата си.

— Което означава — добавих, — че ако заплахите са истински, те идват вероятно от някоя голяма клечка или от група шефове, които са настроени антифеминистично, антихомосексуално или и двете.

— Това е и моето предположение — каза Куърк. — Прикриването на кирливите ризи в този град е станало системно и е накарало всички засегнати дървеняци да се организират. Така че ако се появи някое радикално разкритие, те разполагат с поне десетина начина да потулят нещата. На човек са му вързани ръцете — всичко това е станало отдавна рутинна практика. Представяш ли си, тази година дори са махнали държавните ченгета от университета на Южен Бостън.

— Това се нарича образователна реформа — отвърнах аз. — Човек може да очаква подобни нововъведения в американската Атина.

Куърк изсумтя и сключи ръце зад главата си, както се беше облегнал назад на стола. Мускулите на ръцете му изпъкваха под ръкавите на ризата.

— Кой се грижи за нея сега? — попита той.

— Никой, доколкото знам. Затова се интересувам доколко са сериозни заплахите.

— Нещата са ми ясни — каза Куърк. — Но нямаме факти. А и откъде да имаме? Анонимните обаждания не водят до никъде. Ако разсъждаваме теоретично смятам, че опасността не е измислена.

— Аз също — съгласих се. — Теб какво точно те безпокои?

— Ами, заплахата, че ще й се случи нещо, ако не спре книгата. Всъщност, достатъчно екземпляри от това чудо са били попаднали в ръцете на разни хора. Поразията вече е била направена.

— Изглежда, че това не те успокоява напълно — обадих се аз. — Защо да не сметнем, че обажданията са дело на някой маниак?

— Маниаците няма откъде да знаят за книгата. Нито пък да познават твоята клиентка. Не твърдя това със сигурност. Възможно е да има някой побъркан в издателството, в печатницата или другаде, където може да се види книгата. Струва ми се обаче, че нещата са по-сериозни. Мирише ми на враждебна и добре организирана опозиция.

— Чак пък толкоз!

— Май не си много съгласен — подметна Куърк.

— Напротив, изглежда че е точно така. Именно това ме безпокои. Заплахата ми се струва реална. Явно някакви типове искат книгата да бъде спряна не защото прави разкрития, а тъй като съдържа твърдения, които те не искат да чуят.

Куърк кимна.

— Точно така. Не става въпрос за пазене на тайна. Ако изобщо сме прави, а ние и двамата гадаем, те се противопоставят на нейните становища и на начина, по който ги изразява. Само че и двамата се мъчим да гадаем.

— Да, но ние сме добри в догадките — казах аз. — Имаме доста опит в тази област.

Куърк сви рамене:

— Ще видим.

— Освен това, някой се опита да направи нещо като професионално покушение срещу нея преди няколко дни.

— Добре, че толкова бързо ни съобщаваш — реагира Куърк.

— Сега го правя, изслушай ме.

Разказах му за инцидента с двете коли на „Линуей“. Добавих и за случките в Белмонт и Кембридж. Описах му и историята в застрахователната компания.

— Вас, детективите на свободна практика тия работи май доста ви забавляват?

— Убиваме си времето — отговорих аз.

— Историята на „Линуей“ е единствената случка, която звучи сериозно — реши Куърк. — Дай ми номера на колите.

Така и направих.

— Може би само са искали да те изтормозят.

— Мисля, че бяха наясно как да действат.

— Глупости, всеки знае как да действа. Всичко живо гледа „Барета“ и „Коджак“. Достатъчно са вътре в тия работи.