Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Коледната елха в центъра „Пруденшъл“ вече бе запалена, нищо, че нямаше четири следобед. Свих вляво при „Чарлз“, после надясно по „Бийкън“ и паркирах в подножието на възвишението пред „Стейт Хаус“ на едно място, за което пише, че е „резервирано за членове на върховния съд“. Имаха предвид законодателната власт, но в Масачузетс я наричат върховния и Главния съд по същата причина, поради която наричат себе си Общност. Цялата история, струва ми се, има нещо общо с гласуването против Никсън. Вдясно „Комън“ се спускаше надолу към улица „Тремонт“, дърветата бяха обсипани с коледни светлинки, а до края на „Парк стрийт“ бяха изобразени „на живо“ сцени от Рождество Христово. Снегът се беше задържал само върху тревните площи на „Комън“, а по тротоарите се топеше. Долу до информационния павилион бяха оградили няколко елена и едно момче с рекламна шапка стоеше до кошарата, раздавайки някакви брошури на минувачите, които се опитваха да хранят дивеча с пуканки.

Канцеларията на Тикнър се намираше на най-горния етаж и гледаше към „Комън“. Беше с висок таван и големи прозорци, претрупана от книги и ръкописи. Срещу бюрото бе разположена ниска кушетка, а пред нея — масичка за кафе, отрупана с папки. Тикнър седеше на дивана, вдигнал крака върху масичката и гледаше през прозореца към момчето на „Комън“ до клетката на елените, което подаваше брошурки на минувачите. Детективът-сержант Франк Белсън седеше на кушетката до него и отпиваше от кафето си. Един момък със селска физиономия и костюм с жилетка от „Луис“ говореше по телефона точно зад бюрото на Тикнър.

Когато влязох Белсън ми кимна. Погледнах момъка със селската физиономия и попитах:

— От прокуратурата ли сте?

Белсън отново кимна.

— Кронин — представи го той. — Помощник-прокурор.

— Радвам се, че дойде, Спенсър — каза Тикнър. — Предполагам, че познаваш сержант Белсън, а това е Роджър Форбз, нашият адвокат.

Стиснах ръката на един висок сивокос мъж с високи скули и хлътнали бузи, който според мен се чувстваше някак си неудобно в ъгъла между кушетката и лавицата за книги.

Крони н каза в слушалката:

— Още не сме съобщили нищо за вестниците. Обърнах се към Белсън:

— Какво си получил?

Той ми подаде лист хартия. Беше напечатан прилежно, с двойно разстояние между редовете. Никакви задрасквания, допълнителни знаци или бележки. Хубави полета отделяха текста. Новите редове започваха навътре с пет интервала. Хартията бе обикновена. На нея пишеше:

„Имайки предвид, че Рейчъл Уолъс е авторка па няколко оскърбителни за Бог и страната книги; че в пряко противоречие с Библията и общоприетия морал е защищавала лесбийската любов; че е развращавала и продължава да развращава нацията ни и нашите деца чрез средствата за масова информация, които я експлоатираха с безразсъдна алчност и че длъжностните ни лица, които напълно лековерно не се противопоставят на радикални конспирации, не са предприели никакви мерки, ние бяхме принудени да действаме сами.

Ние я отвлякохме и ще я задържим. Тя не е и няма да бъде наранена, ако изпълните указанията ни. Ние не искаме пари. Предприехме тази мярка, подтиквани по-скоро от морал, много по-съвършен от писаните закони и ще следваме този морал докрай, дори той да ни отведе към гроба.

Бъдете нащрек и очаквайте по-нататъшните ни съобщения. Ние ще ви представим исканията си, които ще доведете до знанието на съответните лица и институции. Исканията ни не подлежат на пазарлък. Ако не ги изпълните, светът само ще спечели от смъртта на Рейчъл Уолъс.

Прочетох го два пъти, но смисълът не се промени.

— Доста приповдигнат стил — казах на Тикнър.

— Ако беше успял да се разбереш с нея — рече той — тази бележка никога нямаше да бъде написана — лицето му като че беше леко зачервено.

Обърнах се към Белсън:

— Вие направихте проверка, нали?

— Естествено — отвърна Белсън. — Няма я никъде. Стаята й в хотела е празна. Куфарите й са още там, а багажът е по чекмеджетата. Следобед трябваше да участва в едно радиопредаване, но не се е появила. За последен път са я видели снощи около девет часа, когато етажният келнер й занесъл няколко сандвича, една бутилка джин, една вермут и две чаши. Според него някои се е къпел под душа, но няма представа кой. Вратата на банята била затворена и той чул водата да тече.

— Значи нямате никаква следа.

— Абсолютно нищо — отговори Белсън. Той беше доста мършав, с изпито лице и с толкова черна и гъста брада, че долната част на лицето му имаше синкав оттенък, въпреки че се бръснеше поне два пъти на ден. Изпушваше пурите си от пет цента до момента, в който угарката изгаряше устните му и сега бе стигнал до средата на една, която вече изглеждаше дъвкана и смачкана.