Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

— Извикахте ли Куърк? — запитах аз.

— Да, ще дойде след малко. Следобяд трябваше да бъде в съда и изпрати мен да се запозная с нещата. След като ти си тук, може би няма да идва.

Кронин затвори телефона и ме изгледа.

— Ти кой си?

— Г-н Спенсър беше нает със задачата да я охранява — обясни Тикнър. — Помислихме си, че може да хвърли светлина върху ситуацията.

— Голяма охрана е бил — каза Кронин. — Знаеш ли нещо?

— Не много — отговорих.

— Не съм си и представял, че можеш да знаеш нещо. Те са те извикали — окей, но не ми пречи. Дразниш ме и може да ти загрея задника.

Погледнах Белсън. Той се ухили.

— Явно там, горе ги правят такива — все по-нахакани.

— Това май е върховното им постижение — казах аз. — От тоя по нахакан — здраве.

— Я стига глупости! — изръмжа Кронин. — Сержант, познаваш ли го този?

— О, да, сър, мистър Кронин. Познавам го. Искате ли да го застрелям?

— По дяволите, какво става с теб, Белсън? Зададох ти прост въпрос.

— Той е наред — каза Белсън. — Ще ни бъде от полза.

— Дано — рече Кронин. — Спенсър, искам да дадеш на сержант Белсън пълен отчет какво знаеш по случая. Белсън, ако каже нещо ценно, накарай го да даде официални показания.

— Добре, няма проблем — отвърна Белсън. — веднага ще се заема.

Той ми намигна.

Кронин се обърна към Тикнър.

— Ти си в литературния бизнес. Можеш ли да кажеш нещо за начина на писане, за стила?

— Ако ни беше предложен като ръкопис за издаване, щяхме да го отхвърлим — каза Тикнър. — Нищо друго не мога да кажа по този въпрос. Не съм в състояние да отгатна кой го е писал.

Всъщност Кронин не слушаше. Той се обърна към адвоката Форбс:

— Има ли тук някъде стая, в която може да се срещнем с вестникарите? — държеше се с Форбс почти като с равен: явно правното му образование го респектираше.

— Разбира се — отговори Форбс. — На втория етаж имаме хубава зала за конференции, която мисля, че ще свърши работа. — Обърна се към Тикнър. — Джон, ще го заведа в зала „Хамилтън“.

— Добра идея — реагира Тикнър. Форбс тръгна да излиза. Кронин се спря на вратата:

— Искам всичко, което знае този, сержанте. Когато си тръгне, искам да е изстискан.

— Но не и обезобразен — казах на Белсън.

— Кой знае? — рече той.

Кронин излезе след Форбс.

Седнах на ръба на бюрото на Тикнър.

— Надявам се, че не ходи въоръжен — казах.

— Кронин ли? — Белсън се изсмя. — Той завърши право през 1973 година — тогава, когато за първи път вземах изпита си за лейтенант. Надява се, че ако е груб и нахакан, хората няма да забележат, че не знае абсолютно нищо и че единственият му стремеж е да го изберат на обществена работа.

— Напразно се надява — каза Тикнър. Белсън повдигна вежди одобрително. Тикнър бе зад него и не можеше да види.

— Как получи писмото? — попитах Тикнър.

— Някой го е донесъл на пазача долу, на рецепцията — отвърна той. Подаде ми плика. Единствено неговото име бе напечатано отгоре.

— Описание?

— Долу носят по сто неща на ден — рече Белсън. Пазачите не обръщат внимание. Той не може да си спомни дали е бил мъж или жена.

— Не е виновен — отбеляза Тикнър. — Ние получаваме всякакви доставки от печатницата — коректури, отделни страници, чернови, както и ръкописи от посредниците, авторите и читателите, илюстрации и най-различни други материали всеки ден. Уолт не е длъжен да гледа кой ги носи.

Кимнах.

— Това не е от значение. Може да са наели кола за доставката. Описанията няма да ни помогнат много, дори и ако са добри.

Белсън се съгласи.

— Вече накарах да проверят таксиметровите компании за хората, които са били натоварвани е поръчки дотук. Разбира се, може и сами да са го донесли.

— Да запознаваме ли пресата? — запита Тикнър.

— Не смятам, че ще навреди — отвърнах. — Мисля, че трудно ще ги изгоним ако зависи от Кронин. Всичко това ми прилича на организация, която има нужда от публичност. Те не ни пишат да не казваме на печата или пък на полицията.

— Съгласен съм — каза Белсън. — При повечето отвличания държат „да не се съобщава на полицията“, но в подобни случаи, когато имат политически, социални или кой знае какви други искания, обикновено гонят публичност. Освен това Кронин вече е уведомил пресата. Така че въпросът е какво целят.

Тикнър подхвърли:

— Академичност. Хипотетичност. Безцелност. Това са само догадки.

— Да, нещо от сорта — каза Белсън.

— Какво да правим тогава? — попита го Тикнър.

— Нищо специално. Ще седим. Ще чакаме. Някои от нас ще тръгнат по улицата да поразпитат. Ще проверим във ФБР дали знаят нещо за ВАМ. Ще анализираме хартията и мастилото и резултатите няма да ни насочат към нищо. Вероятно скоро ще ни се обадят и ще ни кажат какво искат.