Робърт Паркър - Изчезването на Рейчъл Уолъс

Той подстригваше някакъв мъж с бяла коса. Хвърли ми един поглед и погледна отново към клиента си. Тогава се сети кой съм и се вторачи към мен в огледалото. Аз му намигнах, а той бързо извъртя поглед надолу към бялата коса, която подстригваше. След пет минути приключи с Белокоското и дойде моят ред. Аз пристъпих към стола.

— Съжалявам, сър — рече Манфред, — но излизам в обедна почивка, може би някой от колегите…?

Аз му отправих широка усмивка и го прегърнах през рамото.

— Още по-добре, Манфред. Всъщност, аз и без това исках просто да си поговорим надълго и нашироко с теб. Каня те на обед.

— Ами, всъщност, аз имам една среща.

— Чудесно, ще си поговоря и със срещата ти. Хайде, Манфред, толкова време не сме се виждали.

Бръснарят с помпадура ни гледаше. Манфред изхлузи бялата си престилка и двамата с него излязохме от бръснарницата. Пътем си взех сакото от закачалката.

— Господ да те накаже, Спенсър — рече Манфред отвън, в коридора. — искаш да ме уволнят ли?

— Манфред — казах аз, — Манфред. Колко нелюбезно от твоя страна. Дори нехристиянско. Аз се отбих да те видя и да те поканя на обяд.

— Защо просто не ме оставиш на мира? — рече той.

— Намират ли ти се още от онези надуваеми гумени голи момичета, които пласираше? — вървяхме по протежение на пасажа в Парк Скуеър Билдинг. Някога това място беше стилно, а след това беше станало много нестилно и сега преживяваше ренесанс. Докато вървяхме, Манфред гледаше в краката си.

— Тогава бях различен — каза той. — Още не бях открил Христос.

— И ти ли? — казах аз.

— Не очаквам точно ти да ме разбереш.

Близо до изхода на „Сейнт Джеймс авеню“ имаше малка сергия, където продаваха сандвичи. Аз се спрях.

— Какво ще кажеш да хапнем по един сандвич и да изпием по чаша кафе, Манфред? Аз плащам, каквото си избереш. Може и кисело мляко и по една ябълка, ако искаш. Аз черпя.

— Не съм гладен — рече той.

— Добре, щом е така — казах. — Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако аз обядвам.

— Защо просто не отидеш да се наобядваш и не престанеш да ми досаждаш?

— Само ще си взема набързо един сандвич оттук и ще продължим разходката си, може да пресечем улицата и да отидем на автобусната спирка да погледнем дали не се осъществява някое расово смешение или нещо от този род.

Купих си сандвич с риба тон и пълнозърнест хляб, една хубава ябълка и чаша черно кафе. Сложих си ябълката в джоба и започнах да ям сандвича, докато вървяхме. На другия край на пасажа, там, където някога беше кино „Парк Скуеър“, спряхме. Бях изял сандвича си и отпивах на глътки от кафето.

— Още ли си с Клана, Манфред?

— Разбира се.

— Чух, че си станал районен председател или Главен върховен Имперски Алигатор, или както се казва там, за Масачузетс.

Той кимна.

— Бомба — казах. — И сега какво? Ще свириш на пиано в паузите на конференция за злоупотреба с малолетни?

— Ти си глупак като всички останали либерали. Вашата раса ще се изпомиярчи. Една култура, която е просъществувала десет хиляди години и е родила най-великата цивилизация в историята, ще изчезне, удавена в море от мелези и диваци. Само комунистите ще спечелят от това.

— Всяка култура, която е създала отрепка като теб, Манфред — казах аз, — подлежи на усъвършенстване.

— Глупости!

— Но аз не съм дошъл тук, за да споря с теб за етническата чистота.

— Би загубил — рече той.

— Вероятно. Ти си професионален фанатик. Целият ти живот минава в спор за това, което защищаваш. Ти си експерт. Това ти е професията. Но не и моята. Аз не изразходвам по два часа месечно, за да споря за расовата чистота. Но дори и да загубя спора, аз ще победя в боя, който бих ти дръпнал после.

— И като си помислиш само, че такива като теб ни обвиняват в насилие — рече Манфред.

Беше застанал силно изпънат, с гръб опрян на стената, близо до празното пространство, където някога стояха афишите за киното. Бузите му бяха леко зачервени.

— Като мен? — казах аз. — Вас? Аз говоря за мен и теб. Не говоря за никакви „вас“ и за никакви „като мен“.

— Ти не разбираш от политика. Не можеш да промениш обществото като говориш за теб и мен.

— Манфред, искам да науча нещо за една група хора, които са тъпи като теб. Наричат се ВАМ, което означава възстановете Американския Морал.

— Защо питаш мен?

— Защото ти си от този тип кучешка фъшкия, който се мотае в подобни групи и говори за възстановяване на морала. Може би това ти помага да се чувстваш в по-голяма степен кучешка фъшкия.